Дошъл е половин час по-рано на срещата ни, да се чудиш как човек, който има концерт на стадиона след две седмици, има половин свободен час. Объркал се е, уточнява и отиваме в студиото му. А аз изобщо не си спомням, откакто го познавам, а това са много години, да не е дошъл някъде навреме или пък да е не удържал на думата си. Талантлив, чувствителен, упорит, мечатещ, работлив, деликатен – не мисля, че много се е променил в годините. Помня първото му студио –  във Владая, в къщата на техните. После го местеше навсякъде със себе си. Сега отново – ново място, ново студио, и онзи Влади – седи и нещо бърничка по копчетата. Прави музика. Казва, че друго не може. Мисля си, че само това да можеш, ама като него, е напълно достатъчно. И започвам с въпросите.

     Владо Ампов – Графа в Интервюто. 

     Остават две седмици преди големия ти концерт на стадион „Васил Левски”. Какво е усещането – притесняваш ли се, страх ли те е, превъзбуден ли си?

     Всичките неща, които изброи, в едно, тъй като в нашата поп и рок музика няма ноу-хау за стадион „Васил Левски” и реално се сблъскахме с нещо много голямо. Говоря в множествено число, защото „ние” сме екип.  Слава богу, Маги (Сотирова – партньорка на Графа в Монте Мюзик) и цялото Монте работи усилено, за да се случи всичко както трябва. За толкова голямо събитие трябва по-солидна и прецизна подготовка. Хубавото е, че по веригата все пак има много хора с опит. Чувствам се аналогично с подготовката за концерта ми в Арена Армеец през 2017. Дотогава нямаше много концерти там. И тук правя нещо за първи път. В момента реално мисля само за музикалната част на концерта, въпреки че гледам да не го изтъркам в мислите си, да не си го представям прекалено много. Достатъчно сме подготвени, въпреки че продължаваме да репетираме.

Има моменти, в които, като излезеш на сцената и те удари адреналина, тази машиналност, която си придобил, е много полезна. Тогава ръцете ти свирят сами. На концерта в Арена Армеец по време на първите четири песни всички на сцената ни удари една силна гореща вълна от публиката и не знаехме какво става. Аз като че излязох от себе си и все едно присъствах на изпълнението на някакъв друг изпълнител, който пее и свири на сцената. Сякаш всички тези хора не бяха дошли там заради мен, а заради него – този на сцената. Наблюдавах всичко отстрани. Чак към петата песен дойдох на себе си и се върнах в тялото си.

Мисля си, че ако този концерт се случи в пълния му блясък ще е добре за цялостната поп-рок среда

     Целият този обмен на енергия е като някакъв наркотик, затова и има много артисти, които трудно слизат от сцената, дори, когато вече не са за там. Не могат да се разделят с това усещане, дори чисто физически.

     Ти не искаше да връщаме към пандемията (преди записа си говорихме, че няма смисъл да се връщаме към пандемията – б.а.), но като тя почна, усетих колко много сме се разглезили с толкова много участия и срещи с публиката. И в един момент това спря много рязко. Тогава се замислих: „Какво ще правя след 15, след 20 години, когато ще трябва да спра да свиря!?” Толкова си свикнал на този обмен на емоции, на енергия, че не можеш да се спреш, не можеш да си представиш живота без него.

     Доказано е, че изявите на сцена, особено пред много публика, ти дават такъв адреналин, такава енергия, по-силна и от наркотиците. И после, когато тя изчезне, е напълно възможно да изпаднеш в депресия, заради невъзможността да си набавиш допамин в такова колечство. Попаднах на едно твое интервю, в което казващ, че ти се е случило нещо подобно точно след Арена Армеец.

     Имаше такъв момент. Може би той съвпадна и със загубата на майка ми предната година и след концерта се отпуснах и ме заля тази депресивна вълна. „Арената” си беше крайъгълен камък.

     Днес сме 15 септември. Първият учебен ден. Ако можеш да се върнеш във времето и да кажеш нещо на първолака Влади, какво ще е то?

     Ще му кажа: „Всичко ще е наред”. Бих поработил с него да не е толкова тревожен. Аз от дете съм си такъв – тревожен. Постоянно нещо ме гложди, дори когато всичко е наред, пак търся какво не е наред. Сигурно е човешко, но при мене е като една постоянна сянка, която си я нося постоянно.  Бих му казал малко да се успокои и да да гледа по-оптимистично на нещата.

Като дете имах много голям страх от смъртта, почти болезнен. И нали знаеш, че тогава беше много популярна ирисовата диагностика, и аз исках нашите да ме заведат при такъв доктор, за да намери лекарство, с което да живея хиляда години (бях решил, че такъв специалист би трябвало да знае как).

Постоянно си представях, че свършва животът, не можех да го приема и това много ме натъжаваше. И изведнъж тези мисли спряха. Изобщо не зная защо ти го казвам това…(усмихва се)

     Не те ли е страх от смъртта сега, с днешна дата краят е по-близо?

     Не и по този начин. Като си поживял известно, време е друго. А дори понякога, когато си много уморен, си казваш „Какво пък, готов съм.” (смее се)

     Природата е по-мъдра от нас. И накрая, ако доживеем, дълбока старост, ще сме толкова уморени и дано удовлетворени, че да си кажем :”Време е, и нямам нищо против”.

     Да. И още нещо – много е важно, ако имаш деца, връзката ви така да продължи в годините, че да не останеш самотен старец, да ги имаш около себе си, тях, внуците…

     И да имаш нещо, което да държи ума ти и тялото ти будни. Ти, ако престанеш да пееш, какво ще правиш, мислил ли си?

     Не знам какво бих правил. Аз не мога да правя други неща. Може би продуциране – то е свързано с менажерски неща, с реклама, не е свързано единствено с музикален нюх.