„Искам

да ти счупя главата.

Да претърся

мозъка ти из основи.

Ако не се намеря там,

да знаеш,

много ще се разяря“

И ние ѝ вярваме. Защото е много добра в дисекциите. Заяви го преди почти 20 години с „Образцов дом“ – дисекция на цяло едно поколение момичета. Още тогава разбрахме, че ще продължи да ни събира около думите. Да се припознаваме в нея, в приятелките ѝ, в измислените герои, в неизмислените истории, да ни разплаква, разсмива, да ни свързва. Да се питаме от кой джоб вади онази вълшебна сламка, за която винаги се хваща и изплува над повърхността, дори затънала в най-дълбокото блато. Да признаваме, че е боец, че владее силите на думите, на вечната младост и крайната самоирония. 

Ваня Щерева в Интервюто. За новата си книга „Още във вторник“, за едно бързо влюбване, кратко пропадане и червеното флагче, което ако се вгледате внимателно, ще видите над главата ѝ.

Не мога да реша – на теб ти се случват по-интересни неща, отколкото на останалите хора или ти ги разказваш по интересен начин?

Една приятелка – редакторката на предните ми книги, Пепа, казва, че имам едно червено флагче на главата, като тези на имейлите, дето задължително трябва да ги прочетеш. И че съдбата ми дава непрекъснато истории, за да имам какво да разказвам. Истината е, че не съм писала от девет години. Явно съдбата ми е казала: „Вземи тука малко любов, поживей кротко и след това обаче „ще ти мамицата…” (смее се).

Истината е, че си доста по-скучна, когато си във връзка.

Така е. Скучна съм. И освен това ставам дебела. И грозна (смее се). Видиш ли ме разхубавена, значи съм без гадже. Ако съм още по-разхубавена, значи съм с ново гадже.

Виж как природата го е измислила. Като си сама, се разхубавяваш, за да си намериш гадже.

(смее се) Да. Малко като сезоните. Аз съм всички сезони. През зимата – с гаджето, на топличко. Баба Меца спи зимен сън, не е красива. Имам една приказка за случаите, когато вляза във връзка – „Да живее любовта, ебала съм го изкуството!” (смее се).

Струва ми се, че и поезията идва, когато духът е по-неспокоен. Така ли е при теб? Защото знаем, че можеш да пишеш и по-дълги истории?

Права си. В момента изобщо не ми се пише проза. В книгата ми има седем разказа, те са малко насилствени (смее се), но „Пощенска кутия за приказки” издава книгата, а там четем разкази. Харесвам поезията да разказва истории. В този смисъл моите стихове са си като разкази. Аз не харесвам поезията, която изразява само чувства и състояния. Може би има хубава и такава, но не е моята.

Искам когато ми кажеш, че те боли сърцето, аз, читателят, да разбера какво точно ти го е разболяло това сърце, какво се е случило, действието искам да видя, глагола, а не прилагателното.

И всичките ми стихотворения са с история и неочакван край. Не че ги търся тези финали, но те винаги идват сами. Като имаш крива история в реалността, пишеш хубави стихотворения.

И най-хубавите балади са от и за трудни любови.

Сега правя една песен, тя се казва „Още във вторник“, също като книгата. Един мой приятел, (занимава се с музика, но засега няма да казвам името му) ще се опита да влезе в нея с отговор от името на лирическия герой, дано да се получи, сега съм му пратила да си мисли текста. И съм му написала едни наставления: „Твоята част е след втория куплет – първо трябва да ме понахейтиш малко, нали, конфликт да има, после ми се иска позитивно да го завършиш, ако може, нали. Дали ще ме скъсаш, или ще ме вземеш, ти реши, но много ми се иска да ме вземеш, защото съм забелязала, че в реалността всички песни, които съм написала и за други хора, и за мен, дори и тези, които не са попреживяна история, после всичко ми се случва.“ Веднъж на Стенли бях написала един текст, „Седма степен по скалата на Рихтер” се пееше. И той въобще не го хареса. И не го поиска. Каза: „Как ще пея такива неща?!”. И след два дни стана земетресение (смее се). Та, на този приятел казвам, все пак не ме отричай тотално. Поне отворен финал… (смее се)