Човек често може да ви види заедно – деца, родени нечуващи, но с поставени апарати в последствие. Имаш ли други приятели освен тях? Лесно ли се намират приятели, когато си по-различен от връстниците си?

В интерес на истината, повечето ми приятели са чуващи. Късметлия съм, че имам много верни приятели още най-ранно детство.

На първия учебен ден в кварталното училище бях седнал сам на чина. Не познавах никого. И тъй като винаги съм обичал да рисувам, особено когато не знам какво да правя или се чувствам неловко, започнах да си рисувам. Тогава при мен дойдоха две момчета и ме попитаха дали мога да им нарисувам и на тях по една картина. Веднага предложих да подаря тази, която правя в момента. Те започнаха да се карат кой да я вземе и аз направих още една. От този момент станахме много добри приятели. И до днешен сме така.

С нечуващите ми приятели ме свързва всичко – с тях съм израснал, учил, пътувал… Връзката ни е много силна и безусловна. С тях сме повече от семейство – може да не се виждаме известно време, но има ли повод – добър или лош, всички ставаме едно.

Налага ли се да обясняваш на хората, които срещаш за първи път, неща, свързани с теб, с начина, по който чуваш, с апаратчето, което имаш? Какво им казваш?

Налага ми се. Винаги. Така се премахва бариерата. Казвам им истината, не крия нищо, а то няма и как. А истината е една – роден съм глух. Също предупреждавам, че се случва да се изразявам неправилно.

Какво най-често те питат?

„Какво е това на ухото ти?“ Обяснявам винаги, че съм глух и чрез импланта чувам. Другите най-често задавани ми въпроси са дали спя с него и как се къпя. И в двата случая си махам апарата и автоматично спирам да чувам.

Богомил ни сподели, че в тишината му е много приятно, затова от време на време обича да си маха апаратчетата. Как ти би описал тази тишина?

Аз също обичам да оставам в тишина. Така си почивам истински. Чувствам се напълно спокоен. Помага ми да се съсредоточа, да остана с мислите си. Приятно ми е. За нас това е естествено състояние, в което се чувстваме спокойни и сигурни.

Кога и как родителите ти са разбрали, че не чуваш?

Бил съм много малък, не помня точно колко, бебе. Майка ми ме е оставила за малко при наша съседка, наложило й се да излезе. По случайно стечение на обстоятелствата съседка ни е била медицинско лице и то в отделение „Уши, нос и гърло“. Направило й впечатление, че не реагирам на звуци и споделила на майка ми. Следват посещения при лекари, изследвания, диагноза и… пълен обрат на живота на семейството ми. Нямаме други роднини с увреден слух. За родителите ми е било съвсем неочаквано и доста тежко. Дори са продали първата си кола. На брат ми, който е с 4 години по-голям от мен, се е наложило набързо да порасне и стане самостоятелен. Много съм им благодарен, за това че са се обединили и посветили на мен в този период. Дължа всичко на тях.

Колко операции имаш и кога и къде са направени те?

Имам две операции. Първата ми я направиха, когато бях на три години в ИСУЛ. Всичко премина успешно. Следващата ми я направиха, когато бях на шест години, пак на същото място, за радост отново успешна. Бях на село при баба ми и дядо ми заедно с брат ми за ваканцията. Боричкахме се двамата с него и аз си ударих главата на ръба на леглото. Нищо сериозно като травма, но звуците, които чувах, започнаха да прекъсват. Родителите ми дойдоха веднага да ме приберат. Направиха ми тестове на импланта и се оказа, че се е повредил.

Как беше в началото, в училище? Сигурно ти е коствало повече труд отколкото на останалите, за да се справяш с материала?

Беше ми много трудно. И с всяка следваща година ми ставаше все по-трудно. Нови думи, термини, все по-сложни предмети. Посещавах много уроци, всекидневно. Също съм молил понякога за помощ някой съученик, особено ако не съм разбрал нещо. Винаги ме е било срам да прекъсвам преподавателя и да кажа, че нещо не ми е ясно. Но най-много ми помогна подкрепата от семейството. Късмет е да имам най-всеотдайната майка, която изцяло се посвети на мен. Доста трудности е срещала с мен, но никога не се отказа.