Илинда Генемуна, която е кръстена на дядо си Илия, идва на снимките за видеото към кампанията „Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“ със собствен,  точен сценарий, донесла е материалите, с които да илюстрира себе си и своите занимания, и от нас се иска само да я заснемем. В един момент осъзнаваме, че това сериозно 23-годишно момиче, което стои срещу нас и разпалено обяснява своята визия за представянето си, някак си е успяла да се подготви по-добре от повечето професионални екипи, които сме срещали. Само ни остава да предполагаме, че е толкова прецизна и последователна и като студентка в Нов български университет, специалност  „Интериорен и графичен дизайн.“ 

Говори малко по-особено от останалите в групата, по-късно разбираме, че е единствената със слухови, а не кохлеарни апарати. Често ѝ  се случва да отговаря на въпроса защо говори така странно. За неговия отговори, за усилията, за обидите, за общуването, за отхвърлянето, за постигнатите цели и за мечтите разговаряме с Илинда Генемуна. 

Преди няколко месеца се срещнахме по повод снимките на видеото към кампанията „Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа”. Колко често ти се иска да кажеш това на някого?

Избрала съм посоката, в която искам да се развивам. Имам способности, огромно желание и полагам много усилия, за да постигна своите цели и мечти. Със сигурност имам какво да кажа.

От всички твои приятели, които снимахме, ти си единствената със слухов, а не с кохлеарен апарат. Разкажи ни твоята история! Кога родителите ти са разбрали, че не чуваш и какъв е процентът на твоята глухота?

Още като бебе съм загубила слуха си. Имам пълна глухота. Поставили са ми слуховия апарата, когато съм била на 1 година и половина. Започнала съм рехабилитация веднага след това. Спомням си, че постоянно ходих на уроци и имах индивидуални часове с логопед и слухово-речеви рехабилитатор. Посещавала съм масови ясла, детска градина и училище. Благодарна съм на мама, която ежедневно учеше с мен.

Когато бях малка, в България кохлеарната имплантация едва навлизаше.  Моите родители направиха много проучвания и ме заведоха на консултации и изследвания при специалисти в чужбина. Оказа се, че поради вида и степента на моята слухова загуба и фактът, че слуховият ми нерв е увреден, поставянето на имплант не е подходящото слухопротезиране за мен. През всичките тези години аз се чувствам прекрасно със слухови апарати, те ми помагат да чувам и да говоря.

Забелязахме, че говориш малко странно. Сега вече си голямо момиче, но това сигурно ти е създавало проблеми, когато си била малка?

Да, така е. Като малка често плачех, защото ми беше трудно да се разбирам с другите деца. Аз бях единственото нечуващо дете в моята среда и за другите бях странна. Трудно създавах приятелства и много се разстройвах, когато оставах неразбрана.

Сияна ни сподели, че често се случва да я обиждат в училище, заради това, че не чува добре. Кое е най-обидното нещо, което си чувала за себе си?

„Ти си глуха, не си за това училище!“, „Няма как сама да си се справила на контролното“, „Не разбирам какво ми говориш“ и много други обиди. Не искам да си припомням, искам да ги забравя.

Случвало ли ти се е да те подценяват заради това?

За съжаление, да и то често. Част от хората ми съчувстват и се отнасят с мен снизходително, а други смятат, че в различието си не съм способна да се справям сама. В училище ежедневно доказвах на учителите и съучениците си, че мога, макар това да ми костваше много труд и отрицателни емоции.

Случвало ми се е мои съученици да ме накарат да си покажа теста, на който съм получила висока оценка, защото смятат, че ми е писана по милост и няма начин да съм се справила добре. Търпях подигравки и трудно си намирах приятели. Бях аутсайдер, защото съм различна.