Чакахме „Браво“ толкова дълго, че когато преди седмица излезе, ни се искаше да е събрала всичките ни негодувания, съмнения и мисли от последните няколко години. Иска или не, Хазарта е гласът на цяло едно градско поколение и сме му качили летвата така безмилостно високо, че всеки път трябва да надскача не само себе си, но и нашите очаквания. Добрата новина е, че 20 години след „Нон стоп“ той не е загубил нито чувството си за ирония, нито това за ритъм. Бихме си помислили, че „Браво“е измислена, изпята и записана на един дъх, ако не знаехме, че Ицо е онова умно момче, което винаги брои до 10 преди да каже нещо. Затова за нас винаги е удоволствие и да го слушаме, и да го питаме.

Ицо Хазарта в Интервюто.

Браво, господин Хазарта! Не ни разочарова. Струваше си чакането. На един дъх ми звучи да се е получило. И не мога да не те попитам – песента излиза под името Ицо Хазарта. Да очакваме ли повече от теб извън Ъпсурт?

Благодаря! Това е песен, направена както почти всички песни на Ъпсурт – текстът е мой, музиката – на Венци. В началото на май, живот и здраве, трябва да излезе моят първи солов албум. Имам и нова клубна програма, както и вече доста дати от клубове в страната, запазени за представянето на албума пред публика. Едновременно с това концертната ни дейност с Ъпсурт продължава както обикновено и графикът за лятото е вече почти пълен.

Миналият път те нарекох “най-добрият ни градски социален поет”, но пропуснах да те питам нещо много важно. Може ли един социален поет (рапър в твоя случай) да е недоволен от системата, когато вече е успял, добре живеещ и не е потънал в битов алкохолизъм? „Ситият на гладния не вярва“, гласи една българска поговорка. Та, може ли сит поет да е недоволен поет?

Като се каже “поезия”, си представям Валери Петров, Пейо Яворов, Христо Ботев… Не мога да изброя всички – България има десетки уникални поети. И на тоя фон – аз и тъпотиите ми… Аз правя рап. Дори не улична поезия. Налага се да призная, че никога не съм стоял на улицата, докато пиша.

Понякога текстовете ми са забавни, понякога дори се случва да са смислени, но това за мен не е поезия. И не е до скромност – аз ценя това, което правя.

Просто то е на едно друго ниво и не бива да бъде поставяно наравно с имена като споменатите по-горе.

Песента е за „новите звезди“. Понеже с теб сме от едно поколение, аз понякога си мисля дали не съм малко вече остаряла и затова да не харесвам някои от новите неща, независимо дали става дума за музика, кино, мода или отношения. И се опитвам да си сверявам часовника, да не изоставам. Случва ли ти се понякога да си мислиш, че може би просто не ги разбираш 20-годишните? Страх ли те е, че това може да се случи?

То вече се случи и не виждам нищо страшно и драматично. Моята по-голяма дъщеря например, която е почти на 15 години, сега харесва Бандата На Ръба, МВТ, СкандаУ – това е музиката на нейното поколение. Трябва ли да я задължа да слуша моите касетки на Pink Floyd и на Nirvana или деветдесетарския рап от East Coast, с който аз израснах? Не мисля. Младите хора днес харесват и много от онова, което ние слушахме на тяхната възраст, но естествено е да ги кефи най-вече новото. На мен ми е достатъчно, че опазих децата си от гьобеците. Е, естествено, когато сме в колата им натрапвам и джаз, и рок, и Notorious B.I.G. Ето ти един пример – любимата песен на по-малката ми дъщеря е „Jumpin Jack Flash”. Какво има да им се тревожа на младите хора?