Добре де, при теб не съществува ли страх номер две като при българските Gen Z – да не се изложиш?

       Самият факт, че съм с дълга коса, вече е причина за излагане пред голяма част от българите традиционалисти алфа-гига-мъжкари. Аз съм много самокритичен, но свободата ми е по-важна от това да съм правилен или хубав. И това да си позволиш да се “изложиш” целенасочено, да се “изтъпанчиш” с нещо, което разкрива част от теб, която може би другите не са готови да приемат (например „Кекс“), не е излагане. Това е свобода. Ако артистите не си позволяват да са свободни, значи не са артисти, а някакви пеещи социолози, които пишат песни за това, което “ще се хареса”.

       Между другото, сега осъзнавам, че по всички бг критерии ти доста се излагаш в това интервю – първо, говориш свободно за майка си; второ, говориш свободно за факта, че ходиш на психотерапевт. Според голяма част от българите трябва да си луд, за да ходиш на психотерапевт.

       Според мен трябва да си луд, за да не ходиш. Моята психотерапевтка ми е казвала: „Ти имаш толкова рядка съзнателност за това, което се случва в твоя вътрешен свят, може би и изкуството ти е помогнало, защото го ползваш като спаринг партньор за твоите вътрешни битки. Та, продължавай да идваш… ако ти е приятно.” И аз продължавам да ходя. Защото ми харесва да разнищвам различни аспекти от себе си. Аз не искам само да карам колата, искам да знам как работи тя, защото някъде между болтовете на колата е смазката, от която изцеждам всичките си песни. Това са малките моменти, тънките чувства.

        Дай тогава да видим нещо между редовете, което усетих в нашия разговор. Няколко пъти каза, че „те” не те харесват, „те” не признават, че можеш да пееш, „те” ще кажат това или онова… „Те” имат ли конкретни лица и имена или и тях да търсим между болтовете?

       Имало е конкретни хора преди. Сега са само техните призраци. Сега съм много в мир със себе си и с хората. Няма офанзива срещу мен и това, което правя в момента. Но е имало. Умът ми знае, че съм в мир, тялото ми помни войната. И често хората около мен забравят за това, през което съм минал, за да съм тук днес. Мислят си, че винаги съм бил приет, уважаван, обичан. А от моята перспектива – аз все още се изненадвам на всяко хубаво нещо, което ми се случва. Когато започвах да пиша – ето – един млад човек иска да пише поезия, какво по-хубаво!? Много хора започнаха да коментират : „Ти си п……т, щом пишеш поезия, какъв е тоя криндж?!” От другата страна пък стояха културтрегерите на литературата, които шепнеха: „Ти не си истински поет, ти си млад нещастник, тоалетна, Фейсбук поезия е твоето.” След писането дойде етапа: „Нека издигнем това обсъждане на национално ниво. Заповядайте „Кекс”. Някои казаха: „Това е супер свежо, това е ирония.” Но доста повече: „Тоя е абсолютен олигофрен, това е духовното сриване на нацията, заради хора като тези България е на това дередже”. След което вероятно си пускат някое риалити и си режат салатата и салама. През началото на кариерата ми беше толкова трудно да стоя изправен. Да си държа главата високо. Имах чувството, че всички ми я дърпат надолу. Получих десетки хиляди коментари какъв съм дебил, олигофрен, идиот….

       Ти чете ли ги?

       Да, разбира се. На мен това за първи път ми се случваше. Толкова много хора те хейтят, че ти започваш да търсиш потвърждение за дивата теория, че все пак има и някой, който те харесва. Обаче, както често се случва в коментарите, някой рядко ще напише „Аз те харесвам”, за това има бутона Like, докато Dislik-a има повече нюанси (смее се). Омразата е много по-подробна, по-детайлна, палитрата е неизчерпаема. Там вече се почва от лицето ми, косата ми, през тялото ми, през ума ми, през начина, по който съм отгледан… Там няма край. Няма училище, което те учи как да не се връзваш на десетки хиляди негативни коментари от непознати хора в социалните мрежи. Ти си едновременно суперзвезда, но и супер враг. Ебаси майката! В един миг аз станах и двете. А аз дори не съм „Кекс”. Чакайте малко, аз имам и други неща да кажа! Ама не. Та доста време бях като бито куче, от тези, към които се доближаваш, за да ги погалиш, а те свиват настрани и скимтят. Само като получех нотификация за нов коментар, си казвах: „Я да проверя сега майката ли ще ми….. или ще е нещо друго”. Получих адски много внимание, много малко любов.

       Хората, твоята публика, знае ли всичко за теб?

       Не, и напоследък някой ми каза, че карам хората да се чувстват близки до мен, но в същото време ги държа на разстояние. Аз не се чувствам така. Виж колко е странно, от психоложката дойдох на този среща и чувствам, че все още съм там, все едно продължавам сеанса. Трябва да ти платя накрая (смее се). Мисля, че хората не подозират за една огромна част от мен, която може би ще разкрия, когато съм по-възрастен и когато по-малко ми пука. И тя е моята лекота, чувството ми за хумор. Така ме познават всичките ми приятели – никой от тях не очаква да кажа най-мъдрото нещо, винаги чакат да кажа някоя хитра простотия и да се смеем.

       Тези, които четяха поезията ти, станаха ли фенове и на музиката ти?

       Нямам идея. Много често чувам клишето: „Аз съм фен на Константин Трендафилов, а не на Папи Ханс”. Този коментар аз го разбирам като „Да знаеш, аз съм много умна” (смее се). Така че не зная как да отговоря на въпроса ти. Със сигурност сега връзката ми с публиката е много по-силна. Защото тогава, като пишех, аз представях един пресилен образ на своята поетичност, загадъчност, сериозност и така нататък. Тогава бях момче, което се опитва да обясни на хората, че е истински поет. А те усещат, когато някой не е 100% себе си. А хората, които днес идват на концертите ми, ме приемат с всичките ми цветове – човек, който може да изразява чувствата си, да се забавлява, пълнокръвен, честен. И това създава истинска връзка.

       Преди да излезеш на сцена как се чувстваш – страх ли те е, вълнуваш ли се, загряваш ли?

       На някои сцени излизам все едно влизам в хола си, все едно ще се забавлявам с приятели. На други излизам, все едно излизам на ринг, не съм на своя земя, на своя територия.

       Казваш ли си нещо?

       За пръв път се замислям, че винаги си казвам: „Ей сега ще им разкажа играта.” Не знам защо това е последната мисъл, с която излизам на сцената.

       Значи излизаш като на война?

       Независимо дали ще правим любов, или война, аз ще ти разкажа играта (смее се). Или ако го кажем по друг начин – бих искал да дам на хората максималния си заряд. И явно тези думички ми помагат да знам, че само от мен зависи какво ще се случи на тази сцена. Някой ми беше казал, че публиката е като бик, а ти си тореадорът. Дори да те обича тази публика. И дори за миг да отместиш поглед от бика, ти си изгубил. Съгласен съм с това за бика. Публиката е едно огромно тяло, което стои срещу теб и всеки път в началото трябва да му покажеш, че не се плашиш от него, за да успееш да го поведеш после за рогата. И когато това се случи, вече може да сте едно, да се обичате, да обменяте енергия, да се забавлявате… Но в началото има война, да. В мен.

       И това е дуендето?

       Това е. Понякога се получава по-лесно, понякога – не. Просто понякога няма толкова химия. Но е в ръцете на тореадора да докара публиката до екстаз, дори и да е трудно. А когато се случи, всички сякаш напускаме телата си и дори не знаем какво правим. Изчезваме заедно. Дори не разбираме, че два часа сме пели и танцували заедно. Като едно. Това е дуендето.

*„Знаеш името ми“ – песен на Папи Ханс – май 2024

Може да пеете и танцувате с Папи Ханс на големия му концерит „Цветовете на тъгата“ на 29.03.2025 в  ASICS ARENA / Festivalna Hall, Sofia.