Ти не можеш да се оплачеш от липса на късмет или поне можеш да кажеш, че ти е бил даван шанс, нали така?
С Иржи Менцел стана така. Той вече беше тук да поставя в Сатирата и Рашко Младенов, тогавашният директор, явно е предложил варианти за ролята във „Вечеря за тъпаци” (може би по снимки) и Менцел ме е избрал за пиеса. Обаждат ми се и аз отивам с 10 минути закъснение на тази среща, пък не закъснявам обикновено, и той така лошо ме погледна, но после много се харесахме. Чувството ни за хумор, физическото поведение на артиста, който си владее тялото – много си приличаме по това. Ето, това е късмет – аз бях предложен на случаен принцип, но все пак именно аз взех този шанс. След това последваха още няколко пиеси с него. В последните от тях не знаех, че и той е работел по подготовката на „Служих на английския крал” и в един момент ми звъни преводачът Ники Гундеров в несвързан радостен брътвеж, от който аз разбирам, че Менцел иска да ме пробва в Прага за една роля. И се случи! И беше велико! Тези години и тези неща аз ги оценявам чак сега, защото тогава те са били прекалено големи, за да ги разбера. Менцел се отнасяше към мен със супер любов и не се поддаде до последния момент някой да му опонира за моя избор. А имаше много силен продуцентски натиск да бъде друг, чешки актьор. Запазихме до края приятелски отношения, виждахме се. Какво по-щастливо поставяне на точното място – да срещнеш този голям режисьор в театъра и после 4 месеца да снимаш с него!
И към днешна дата си полиглот – знаеш чешки и испански.
Аз съм от тези полиглоти, които бързо учат и могат да излъжат дори, че знаят езика с това, което са научили и съответно после, много скоро целия файл го изтриват напълно (смее се).
И във „Васил” ли попадна случайно?
Не знам колко е било случайно. Обади ми се за кастинг Весела Казакова и каза: „Има една сцена за този кастинг, но е на испански”. Взимам аз текста – в едната са реплика след реплика, а в другата – монолог. Само на испански. И гледай какъв късмет – Поли, която е наш семеен приятел, е испаноговоряща и ми помогна, изчете ги тези неща и ми ги записа. Аз пък аз, пак за късмет, имах време и малко по малко го събрах, научих го текста, поне да не се излагам. За кастинга вече си го знаех.
И те избраха за ролята на Васил – рус, синеок българин. Ако трябва да сме честни, ние, българите не изглеждаме точно така.
Така е, но те казаха, че изобщо не са имали идея какъв да е българинът, нещо чисто интуитивно им е подсказало, че може да се избяга от този стереотип на типичния българин и да се отиде по-нататък. Филмът е по реалната случка на режисьорката с нейния баща, който среща един българин. Но филмът отива по-натам – той не се занимава къде е България, къде е Испания, какви са разликите между нас и т.н. Но бягайки от стереотипа за този типичен балканец, тя го обогатява с таланти и можене, с това, че той изненадва с възпитанието си, интелекта си, мистериозността си… Другата главна роля е дадена на Кара Елехалде. Неговият герой е малко по-стъпил на земята човек, по-егоист, по-еснаф, знае си ъгълчето у дома, ъгълчето за шах, но изведнъж вижда човек, който спи на улицата и помолен от приятелка, го прибира. И тук започва конфликтът във филма. И понеже същата тази приятелка с испанския дойде там да ми превежда по време на снимки, от време на време Кара ѝ казваше: „Поли, моля те, кажи му на Иван, че го обичам, обожавам, не го мразя, режисьорката иска да се държа така с него” (смее се). Той е голяма душа.
Ти ми каза, че е имало момент, в който не си вярвал, че този филм ще се случи?
Да, и режисьорката скоро ми го напомни: „Помниш ли, Иван, че веднъж като се чухме по Zoom, ти не вярваше, че ще стане този филм?: И като се замислих, наистина имаше такъв момент – казах си: ”Прекалено е хубаво, за да ми се случи отново след филма с Менцел.” Обаче то се случи. И по-добре. Малко се забави процесът, но пък имах по-дълго време да си уча текста. Не ми се беше случвало подобно нещо – да отида на снимки и да съм си научил всички реплики, хем на испански (смее се). И където ме бутнеш, всичко знаех.
Хареса ли го, като го гледа първия път?
И аз като всеки актьор никога не се харесвам . И ги предупредих, защото си знам киселите реакции след това (смее се). Особено след първата прожекция, където се занимаваш основно със себе си. Аз знам къде би могло да е по-добре. Но след третата, четвъртата прожекция, си дадох сметка, че режисьорката има по-добър поглед от мен и така е трябвало да бъде. Слава богу, първите прожекции бяха прекрасни и публиката също. Във Валядолид, във Валенсия, където снимахме, беше истинският пик. Беше пълно, хората бяха много добронамерени, избухнаха. И точно си мислех, че няма накъде повече и отиваме в Мадрид. Там имаше и българи, така се зарадваха, изкефиха се, а и как иначе – надписите на филма първо излизат на български – кажи, това не е ли жест? Това показва цялото отношение към мен, към нас. А този филм е преди всичко за предразсъдъците на обществото.
Филмът продължава да жъне успех.
Да. И знам, че един ден ще си ги спомням като сън. Спомням си и до ден днешен, когато ме поканиха със „Служих на английския крал” в Берлинаре, и аз тук имам някакви представления, репетиции. Отивам там в последния момент, те ме взимат от летището и направо на пресконференцията излизам, и изведнъж журналистите, които са го гледали преди малко, избухват в аплодисменти. И това ми е като сън. Ако не се беше повторило с „Васил”, щях дори да мисля, че наистина е било сън. И като говорим за късмета, засега и с „Васил” топчето пада на цвета, на който сме заложили. Да видим докога. Просто ще видим кога моето топче ще падне на нулата (смее се). Ще почна отначало. Така де, искам да кажа, че се опитвам да не разчитам на късмета – това не е нещото, което ме движи. Появява се от време навреме, аз го следвам, дано да продължи малко повече. Колкото – толкова. Някой беше казал, че нашата професия е маратон – тичаш, докато можеш, падаш, ставаш, спираш за малко, поемаш си дъх… И аз възнамерявам да тичам, докато мога.
*Интервюто е правено през месец ноември 2022 година, малко след първата прожекция на „Васил“ в Испания.
** Може да гледате „Васил“ е в кината в цялата страна.