И аз така си мисля – че ако всеки трябва да върши нещата, които може и обича по възможно най-добрия начин, това е единственият начин да променяме и подобряваме света около нас. Да вървим напред. 

Така е. Понякога става въпрос, че ние – артистите, не заемаме крайна позиция в някои събития. Обаче аз и моите колеги сме най-силни, когато сме на сцената – ние говорим от нея, чрез нея, там „проповядваме” ние. Високи текстове, на високи автори, с умни режисьори работят в тази посока. Това е знамето, което развяваме. Сещаш ли се на Чарли Чаплин – има сцена в един негов филм (мисля, че беше „Великият диктатор”), в която един камион мина и от него падна едно парцалче. Неговият герой вдигна парцалчето и го развя, развика се след него да го върне. И маха той с парцалчето, и тича , и маха, и се оказва , че в същото време след него цял протест върви и неволно той стана водач на протеста, без да се усети. Някакъв нацистки митинг май беше (смее се). По същия начин ние много често наистина не разбираме какво точно се случва в рационалния свят. И в него много лесно можем да бъдем счупени,излъгани, подведени, и както махаме с тези парцалчета, зад нас може да се окаже не тълпата, която си представяш. А на сцената, там никой не може да ни обърка.

    В този ред на мисли, коя е ролята, която те е изненадвала? Тази, за която не си бил подготвен?

Може би тази в „Полет над кукувиче гнездо” на Сашо Морфов. Аз дойдох най-късно в представлението, всички вече се бяха събрали, аз дори не знаех за каква роля става въпрос… Моят герой Били се оказа едно много притеснително момче, заекваше, а със Сашо същинските репетиции на сцена  започват на по-късен етап – първо се чете, обсъжда… И изведнъж излизаме на сцена и аз не знам как стана, аз като че ли през това време съм се подготвял, но се случи нещо и влязох по някакъв неочакван начин, направо хвърчах по сцената, изведнъж се отпуших сякаш и ми беше супер кеф. И един от най-щастливите ми репетиционни периоди. След време Маргита (съпругата на Иван б.р.) ми каза: „Ти просто беше хванал Матей (синът ми, който тогава беше на 3-4)”, неговото поведение, неговото присъствие… Явно се е случило несъзнателно, но наистина тогава бях много щастлив на сцената. В момента за това се сетих, като ме попита за роля – това беше период, подобен на влюбване. Нямаше помен за Ковид, за световно нещастие, война, абе беше страхотен период. Поне за мен. И в Малък градски театър беше толкова приятно с всички тези страхотни артисти в „Пияните”, също много хубав период, лек, влюбен, красив, замесен с това тесто, което знаеш, че като се изпече, ще стане великолепно. И нали съм на свободна практика, което хем е супер, че сам си избирам проектите, хем малко ми се иска да съм в трупа, да съм заедно, да съм в отбор в добро и лошо. И си го мисля точно и ми се обажда Явор (Гърдев) и ме кани в „Празникът” – явно пак се оказвам на точното място в точното време (смее се).

    Много те харесвам в тази роля, въпреки че никога не бих си те представила в нея.

Много неочаквани роли ми избира Явор – „Ръкомахане в Спокан” – еднорък идиот, това с филма „Дзифт” – пияните в ресторанта, които викат, крещят. Мисълта ми е, че Явор никога не разчита на това, което е видял от теб в нещо друго и смята, че можеш, а може би вижда, че ставаш за много повече други неща и затова в някакъв момент той ти ги предлага. Той е голяма школа.

    Всички вие, актьорите, говорите за професията с голяма любов, а никой не иска детето му да тръгва по неговите стъпки. Защо така, според теб? 

Ако си бил щастлив в професионалния си път и си направиш равносметка, но достатъчно честна, доколко по този път е зависело от теб и доколко от шанса, може да се окаже, че точно от теб много малко неща са зависели. Повечето зависят от този отгоре – кога кого ще срещнеш, кой ще се сети за теб в подходящия момент, кой ще те види когато трябва… Шансът играе много голяма роля в пътя на артиста. И някак си ти се иска, като става дума за твоето дете, да го разминеш с това, защото ако има талант, а няма шанс – какво? А ако пък няма талант? Знаеш ли колко такива хора има и то не само деца на актьори, ами хора, така случайно минали покрай театъра и нашата професия, и толкова влюбили се в нея, толкова заразени, че години наред стоят и кръжат около това, искат, надяват се, а то не се им случва и това им носи само страдания.

Сцената е като някаква лупа – тя прави всичко по-голямо, по-красиво и наистина може да бъде заразна.

И ако се докоснеш, дори за малко, а не ставаш, стоиш като просяк пред витрина, виждаш я, искаш я, а не можеш да го докоснеш. И много страдаш. И не ти се ще детето ти да изпада в подобна ситуация. Или пък да го сравняват с родителите му. Нито талантът, нито шансът се предават по наследство. Засега Матей (синът на Иван б.р.) не иска да се занимава с това, но нищо чудно в някакъв момент, дори без да ни пита, да поеме по този път. Ние можем само да кажем дали ни се ще, или не. Всичко друго е негово решение.