Когато преди две години се обаждам на Антони, за да го поканя в проекта „Поетите Live“, не го познавам лично. Славата му на гениален музикант е изпреварила първата ни среща, макар и телефонна, и аз съм много притеснена, че е напълно възможно да откаже поканата. Освен композитор, пианист, автор на музика за театър и филми, той е и диригент на Биг Бенда на Българското национално радио. А нашият проект е в зародиш, Антони не ме познава, аз не мога все още да му кажа нищо конкретно, имам само фиксирана дата и много ентусиазъм. Той обаче ме изслушва и: „Звучи интересно. Ще дойда.“ И наистина идва. С днешна дата, две години по-късно, не можем да си представим Поетите без музиката на Антони. Невероятният му усет към думите, към стиха, към емоцията и дискретното присъствие на блестящия му талант не просто допълват нашия проект, но са голяма част от него.

   Извън това, Антони намира време, сили и вдъхновение за всички гореизброени ангажименти, като от време на време ни изненадва и с някой авторски албум. Това е поводът да се срещнем с него, броени часове преди представянето на новия му авторски проект – •3uP•, който представя с концерт днес в 19:30 ч. в Софийска градска художествена галерия. *

   Маестро Антони Дончев в Интервюто. 

Защо избра галерия за представянето на албума ти ?

Представянето е в галерия, първо, защото това е духовно място, което на мен лично ми влияе много. Точно както ми влияят и текстовете, които правим с „Поетите” например. И ме провокират, и ме вдъхновяват. А второто, което е също немаловажно – за съжаление ние нямаме сцени. Ще направя препратка – колко театъра има в София и колко концертни зали? В това отношение ние, българските музиканти, сме много ощетени.

Не съм се замисляла, но на първо четене се сещам само за зала „България”. Явно наистина не са много.

Да, и някакви други места, които в последствие са се превърнали в места, на които може да се свири. А ние, музикантската гилдия, сме най-многобройна. Отдавам това на факта, че актьорите като че ли са по-сплотени като общност и отстояват себе си. А ние, музикантите сме малко разделени, всеки сам за себе си. Общо взето сме като отражение на българското общество. Не зная дали това е причината, но се е случило през годините и днес това е факт.

С повече пари би ли имало по-богат концертен живот в България? Защото имаме добри музиканти, на световно ниво, а тук не се случват толкова неща, колкото, да речем на европейската музикална сцена. Вашият бенд би ли пътувал повече например (Антони е диригент на Биг бенда на Националното радио)?

До голяма степен, да. Ето, хващам се за бенда. Ние сме 18 души. Помисли си само за пътните разходи, за да заминем за чужбина на участие. А оттам натам са другите разходи – хонорари и т.н. Така че – да, нужни са повече средства, за да е по-богат този живот. За радост, през последните две години  Министерството на културата, с подкрепата на отпуснатите пари от Европейския съюз, започна да обръща внимание на това и доста музиканти да получават грантове, които ако ги е имало преди, са оставали за подбран кръг хора.

Ако си гладен и беден, по-добра музика ли правиш?

Ако задълбаем философски, изкуството се нуждае от страдание. Ако съотнеса въпроса към себе си, аз не мога да се оплача от живота, който съм имал и който имам. Може би заради средата, в която израснах, не съм имал лишения, за да правя това, което правя. От друга страна, хората, които се занимаваме с изкуство, имаме една по-изострена чувствителност, която независимо от това дали сме здрави, или материално осигурени, ни тормозят страшно много други неща. Мен например ме тормози най-дребното изхвърляне на фас от прозореца на някоя кола. Особено ако тази кола е лъскава и предполага някакъв стандарт на човека, която я шофира. Аз имам претенция към такъв човек. Не можеш да си позволиш да имаш такава кола и да нямаш елементарна култура. И това ме навежда на мисълта, че е хубаво да има някакви реклами, лозунги, които да ни напомнят какво е добре да се прави и какво – не. Сещам се в Хонг Конг, в метрото, имаше едни табели, които на пръв поглед изглеждаха малко смешни и абсурдни: „Уважаеми пътници, не гледайте в екраните на мобилните си телефони, а гледайте къде ходите.” И уж е нещо просто, но се замисляш. Та, може би в тези скъпи коли, ако се появява някакъв надпис, може да се замислиш: „Ей, такава хубава кола си купих, може да има хубав пепелник, дай да го използвам!” (смее се)

Добра ли е музикалната школа тук?

Слава богу, излизат много добри музиканти. За съжаление, напоследък се оказва, че това няма голяма връзка с школата, защото човек, когато е талантлив и любопитен, той стига до там, докъдето трябва да стигне. Ние имахме страхотна школа и казвам „имахме” с болка, защото аз съм възпитаник на тази школа. Това бяха наистина професори, без кавички. За съжаление, в днешно време на тези титли, на огромна част от тях, аз им слагам кавички. Има ред причини за това. Първо, промените след нашето соц-ком минало, в които образованието ни беше оставено в десета глуха. Второ, нашите политици, за които образованието никога не е стояло на първо място…

Това е така, но не мисля, че го правят целенасочено. Просто на самите политици или поне на голяма част от тях образованието никога не е било приоритет. Затова сега в работата им то също е на заден план.

И аз не мисля, че е някакво конспирация, но е факт, че образованието ни не е на ниво.

Ти си от семейство на музиканти. Беше ли ти даден избор какво да учиш?

Слава богу, не (смее се). После и аз не дадох избор на моите двама сина и понякога се питам правилно ли съм постъпил. Но аз искрено вярвам, че музиката е най-великото нещо на нашата земя. И затова – към какво друго да ги насоча? Това е изкуството, което ни доближава най-много до Твореца. Това мимолетно изкуство, което живее за мига и отминава! Всеки път като слушаме дори една и съща песен, тя всъщност е различна, защото е различен моментът, в който я слушаме, и в него самите ние сме различни. Не е ли това магия?!

Ти свириш, композираш и дирижираш. Няма да те питам кое от тези неща ти е най-приятно, но ми е любопитно дали докато дирижираш понякога не ти се иска да седнеш и на пианото?

Искам, разбира се. Но ние си имаме щатен пианист и се опитвам да съм деликатен в намесите (смее се).

Сигурно има много музика в главата ти?

Хахаха, да! Колкото е благословия музиката, толкова може да бъде и болезнена понякога (смее се). Лягам си например вечер и заспивам с някоя мелодия в главата ми. Но не съм избрал с коя – може да е адски тъпа, да я ненавиждам, но ми е в главата. И сутринта се събуждам пак с нея. Неведоми са пътищата на музиката.

А как я избутваш тази нежелана музика, когато композираш собствена?

Когато човек тръгне целенасочено да композира, тези мелодии взимат превес над другите. Например тази вечер съм си легнал с парчето „Секунда” на Орлин Павлов – правя му нов аранжимент, който ще изпълним на 17 декември в зала „България” и то ми е обзело съзнанието.

Къде композираш, къде пишеш музиката си?

Основно вкъщи. Пиано, компютър до мен. Но когато съм в процес на създаване на нещо ново, дори да изляза оттам, то продължава да работи.

И сигурно постоянно на всякакви места ти хрумват нови мелодии. Записваш ли ги?

Аз съм доста небрежен в това отношение. Сещам се за един мой приятел, австриец, страхотен контрабасист и композитор, който дори да сме седнали някъде и да си говорим, ако му хрумне нещо, прекъсва разговора: „Чакай само секунда това да си го запиша!”. Аз не го правя. Оставям тези неща на Вселената, храня я с любов и добрина (смее се), надявам се.

Какъв щеше да бъдеш ако не беше музикант?

Не съм мислил, не бих могъл да съм друго. Или може би щях да бъда артист – като малък исках да изиграя Хамлет, вдъхновен от постановката на чичо Леон (б.р. Леон Даниел) с Наум Шопов (смее се).

Както казах, ти си от семейство на класически музиканти. Когато преди време стана това нещо с чалгата, как го приехте?

С известно раздразнение, но и с разбиране. Това, което се случи беше неизбежно. Дойде по естествен път, резултат от нивото на културата в нашата страна и може би някои го преживяват по-болезнено, но интересното е, че чужденците например не се дразнят, възприемат тази музика като танцувална. Така че аз приемам цялото това нещо. Признавам си, единственият път, когато се издразних, беше когато единият ми син, който по това време учеше в Музикалното училище, се прибра вкъщи и когато телефонът му звънна, беше със сигнал на поп-фолк песен. Тогава истински се ядосах и въпреки че той каза, че е на майтап, му казах, че това повече не може да се случва.

Как си представяш слушателите на твоята музика?

Аз имам многобройни срещи с такива хора. Единственото, което трябва да притежават, е една по-особена чувствителност и да са отворени, защото тази музика не е само за разбирачи. Човек не трябва да разбира изкуството. Самият аз дори не разбирам в някои моменти какво правя, докато създавам музиката. Категоричен съм, че публика за тази музика има. В днешната многотия трябва да достигнеш до тези хора и да им дадеш право на избор. Защото сега музиката е на всяка крачка, което от една страна е хубаво, от друга, хората не се замислят, че тази музика някой я прави, че този някой трябва да бъде подпомогнат, че тя не идва от нищото.

Имал съм привлекателни възможности, замислял съм се. Има моменти, в които съм съжалявал, казвал съм си, че трябваше да дам по-добра перспектива на децата си и на мен самия. Може би съм бил прекалено ленив и страхлив да го направя. Но това е.

Кое е най-голямото ти постижение? Коя е най-голямата ти победа?

Най-голямата победа е, че продължавам да го правя и че виждам смисъл в това.

*Повече информация за представянето на албума може да намерите тук: https://www.facebook.com/events/423631519251536?ref=newsfeed