Сигурна съм, че дори да не си отраснал с класическа музика, сигурно има неща, които си заслужава да бъдат чути. Къде им е рекламата обаче? Май няма никаква?

Тя не е никаква, но  е толкова лоша, че е почти никаква. Все по-често ми се случва да разбирам за концерти от колеги, не от Фейсбук, от афиш или от радио. По националното радио вървят някакви реклами, но рядко и обикновено към 12:30 през нощта, в 4:30 сутринта… И ако не си на 70, за да си ставаш просто в 4.30 сутринта, няма как да разбереш за тези концерти. Няма афиши или афишите, които се правят, са трагични. А ако имаш някакъв продукт, трябва да се постараеш да го продадеш, иначе няма на кого да се сърдиш, че не си го продал, че залата не е пълна. А при нас много често хората, които отговарят за рекламата са хора от друго поколение, които използват компютъра, за да лепят бележки на монитора му: „Полей мушкатото“,  „Затвори прозореца“ и „Обади се на Катя – рд!“ и те нямат никакво понятие от маркетинг и реклама. Опитват се с трици да ловят маймуни. Скоро в радиото се появиха и млади хора в този отдел и се почувства раздвижване.

Има ли работа за класическите музиканти в България?

По-скоро има. А напоследък започват да се правят все по-готини неща с чужди музиканти, правят се филми с музика на живо, които много се харесват, а те винаги са мащабни, свирят се от голям оркестър, от 120 души и нагоре. Трудно е, но работа има. Работа има, пари няма, както казва един приятел. Но то май навсякъде е така. Нормално е, това е изкуство на 400-500 години, тези неща се свирят от 500 години по съвсем еднакъв начин почти, ако не направиш нещо съвсем ново или не си с най-известния композитор, няма как да пълниш залата всеки път.

Ще останат ли композиции на съвременни музиканти във времето, според теб. Такива каквито са днешните класики?

Това единствено времето ще покаже. Потребността е това, заради което са останали тези произведения. Пък и вече всичко е нови технологии, бизнес, политика… Особено тук. Не зная дали си забелязала, но когато обявяват новите министри в някой кабинет, на последно място е този на спорта и след него – този на културата. А всъщност това са единствените две неща, заради които можем по някакъв начин да се гордеем – със спортните си постижения и с културните успехи. Но напоследък, никой на дава нито пари за спорт, нито за култура.

Колко струва един тромпет, като стана дума за пари?

Да речем, че ако искам да си купя хубав тромпет, единствено с парите, които изкарвам в радиото, трябва точно в този момент да спра да се храня, да пия, да си плащам сметките и след около 10 години може би ще имам хубав тромпет. Аз имам щастието, късметът и желанието да работя и извън работно време, за да мога да си позволя този лукс – да се храня поне един път на ден и да имам хубав инструмент (смее се). Като тромпетът дори не е толкова скъп инструмент. Една валдхорна, един фагот струват колкото малък апартамент – 50-70 хиляди евро. Можеш да опиташ да отидеш в банката, да споменеш, че работиш в Оркестъра на Националното радио и след това веднага да кажеш, че си Дънкан Маклауд („Шотландски боец“), за да са сигурни, че ще живееш поне 400 години. Тогава вече можеш да поискаш кредит, за да си купиш хубав инструмент. Иначе нямаш шанс.

Зная, че ходиш в различни училища с „Фортисимо клас“. Какво точно разказвате на децата? Свирите ли им?

Ходим в общообразователни училища и запознаваме децата с музикалните инструменти. Не много подробно, разбира се – просто децата да могат да правят разлика между цигулка и контрабас, например.

Ако не са ги научили вкъщи…

То и техните родители не знаят. Знаеш ли, като си говоря с някой човек, който не е музикант, но като малък е свирил на нещо, забелязвам, че той има съвсем друго отношение към работата ни. Говори с респект и разбиране, ясно му е, че това е трудно, знае какво отнема, какво дава. Докато за много хора това е просто „цигу-мигу“. Дори Бойко Борисов беше казал, че ако искаш да не работиш, да станеш цигулар в Операта. Аз от сърце му пожелавам да разбере какво е да станеш цигулар в Операта и после какво е да издържиш да си цигулар в Операта. Защото това не е просто да издържиш конкурс за барман. Не подценявам труда им, но за пет години можеш да станеш много добър барман, а не мога да се сетя цигулар, който за пет години да стане супер добър. За жалост все повече хора, които отговарят за нашето бъдеще, нямат никаква идея за какво става въпрос. И затова така се получава. Не се получава.

За какво те питат най-често децата?

Питат ме за тромпета –  дали мога да свиря на два гласа – две мелодии едновременно, например. Аз им отговарям, че ако могат с устата да ми свирнат две мелодии, то тогава и аз ще опитам с тромпета. Те не знаят логиката на духовия инструмент, не могат да преценят, че нямаш четири бели дроба и две усти. Интересно им е колко струва инструмента. И най-интересно им е да опитат да свирят. В първите минути им разказвам за инструмента, за музиката, и в последните 20 минути им давам да пробват. Те не могат да изсвирят нищо, но веднага си личи, когато някое дете е музикално, защото хваща един тон и го държи. Или най-малкото се досеща, че това се прави с въздух. Имаше едно дете, 10 -годишно някъде, което ме попита: „Извинете, вашият тромпет златен ли е?“ Аз му казвам, че не  е точно златен, а е позлатен и че се прави от мед. Той ме попита колко тежи и аз му отговорих, че е около килограм и триста. След малко се появи и ми даде една бележка, беше сметнал на базата на цената на една унция злато, колко би струвал инструментът, ако е златен. И резултатът не се различаваше много от наистина скъпите инструменти, които са с покрити с истинско злато. Умно дете, впечатлих се, то каза, че е много важно да знаеш цената на златото, защото в Япония така се търгувало. Оказа се, че бил ходил вече 4-5 пъти там. Много се впечатлих, защото комуникирах с много по-голям човек отколкото аз бях на 10 години.

Какъв беше ти на 10 години?

Много е трудно да си концентриран на тази възраст, нали знаеш. Искаш да риташ топка навън, а трябва да седиш вкъщи и да свириш. Аз се опитвах да свиря два часа сутрин и два вечер, и смятам, че в 12 часа от деня все пак можеш да ги нагодиш тези четири. Е да, трябва да ставаш по-рано, да имаш по-добра логистика и да знаеш, че ако ти се гледа телевизия четири часа, това категорично намалява шанса да свириш четири часа. (смее се) А с времето става все по-трудно. Аз много съжалявам, много ми тежи, мисля, че можех да свиря повече като малък. Пътувам много, свиря много и често пъти се случва като пресвиря….

Чакай, чакай, какво означава да „пресвириш“?

Когато свириш много тежки произведения и нямаш време за почивка, дори един ден, в който не да не свириш изобщо, а да свириш нещо по-леки неща или да се разсвириш… Уморително е. Минала година, а и тази ми се случи, по два месеца и половина да нямам нито един почивен ден. Нито един. И мускулът на устните много се изморява, което влияе на звука на тромпета. И ми се искало да имам по половин час на ден да посвиря за себе си, неща, които ще ме върнат във форма. Все по-трудно ми е да намирам този половин час.

Последно – как би се представил?

Когато ходя да преподавам на децата, в началото обикновено те са адски стъписани от мен и брадата ми, защото в тази възраст имат само един учител обикновено и не са свикнали да има непознати хора. И аз им казвам: „Здравейте, аз съм Петър Македонски, но всички ми викат Пепи, може и вие да ме наричате така. Днес ще ви говоря за тромпет.“