Мариус. Куркински. Познавате ли много хора, които доброволно избират да се казват така? Смелостта на духа му винаги ме е изумявала. Преди години си мислех, че тази смелост не отива на физическото му същество. Той и на сцената винаги пристъпва тихо, сякаш да не разбуди или разсърди духовете на големите драматурзи, които разказва. Сякаш малко го е срам, че не е достатъчно голям, когато говори за Чехов или Достоевски. „Голям си, Мариус!“, всеки път ми се иска да му извикам от салона, но си мълча, защото вече съм сигурна, че той си го знае. Че зад тази привидна колебливост и свенливост, в това по момчешки крехко тяло, живее един категорично уверен в таланта си човек. Как ако не вярваш, че един ден ще си наистина Голям, избираш смело псевдонима Мариус? Куркински. Но толкова за името.

С днешна дата Мариус е по-активен в професионалния си живот откогато и да било. Изнася представления, турнета, режисира. Някак си е успял да се събере и да дисциплинира себе си. Казва, че пътуването е било дълго и болезнено, но е било единственото спасение. Предстои му кино премиера. „Някой посети душата ми“ е игрален филм, по част от романа „Братя Карамазови“ на Ф. М. Достоевски. И може би е част от пътя.

Мариус Куркински в Интервюто. 

С каква мисъл се събуди днес?

Днес се събудих с ужасяващата мисъл, че имам репетиции и трябва да поставям началото на второ действие на пиесата „Изкуството на комедия“. В него действието се премества, както и декорите и трябва да се извърши сериозна театрална дейност. А това винаги е вцепеняващо. Аз много бих искал някой път да се събудя щастлив, но някак си напоследък не се получава, което е странно. Защото театърът, това е сбъдната мечта. И аз винаги се събуждам с мисълта, че ще отида в театъра, но непонятно защо засега надделява ужасът. Но всъщност не се оплаквам, казвам го с радост. Предстои ти среща с хора, трябва да свършиш работа, има обмяна на енергия, технологична работа трябва да се отметне и това винаги е свързано с притеснения. Но не искам никого да плаша с актьорската професия, тя е прекрасна. Напоследък ми се случваше няколко пъти да си кажа, че съм щастлив. Обикновено вечер, когато си прибирам от турне – пътувах със „Сънят на смешния човек“  на Достоевски и „Юбилей“ на Чехов.

И няколко пъти си влизам вкъщи с куфарите и си казвам: „Щастлив съм! Щастлив съм!“ и после си мисля: „Какво става? Това не е на добре!“. Но това се получава след среща с публиката и когато за пореден път пред себе си докажеш, че си артист. Защото ти не си артист до края на представлението, което предстои.

Всеки път се доказваш. Имах щастието публиката сега да чете, да възприема текста и то в малки градове. И тъй като сега много играя, благодарен съм за тези секунди на щастие, че ги има. Това е част от един много тежък, взаимен процес с публиката, тя ми е партньор. Аз гледам какво представление тя ми изнася – това също е интересна гледна точка. Какво се случва с нея, докъде достига самата тя… Интересно е.

Наскоро си мислех, че ти никога в кариерата си не си бил толкова активен, колкото сега – представления, играеш, поставяш, турнета, сега и филм…

Има такова нещо. И аз скоро си го мислех. Винаги съм правел по едно нещо или съм пътувал, да речем, с един спектакъл. Но в един момент си позволих в театралния си път малко да се отпусна в някаква рутина и да си кажа, че всичко съм постигнал и зная как стават нещата. И това беше огромна грешка.

Наистина ли имаше такъв категоричен момент?

Да, към края на 30-те си години, началото на 40-те. Казваш, че всичко ти е ясно.

Скучно ли ти стана?

Не, не скучно, защото ти все пак си на сцена. Но тогава в личния живот стават опасни неща. Става разграждане там. Слава богу, мисля си, че се освестих навреме и реших да поема повече ангажименти, да играя повече неща. Сега имам четири активни представления и то с огромни роли. И е хубаво, че започва по нов начин търсене на това, да отдадеш ново време на представлението. Обучението продължава с едно много сериозно вътрешно разширяване на мисълта. И сърцето, и душевността –  те наистина се разтварят и усещаш, че можеш много повече. За което съм благодарен, че го имам като физическа и психическа възможност и наистина онова щастие, първото, невинното, се връща. Онова от детството ми, когато се събуждах не с този ужас, с който проговорих в началото. Този път професионално го искам и го търся това щастие. Имах такива случки, събуждам се във Варна или в Габрово с мисълта:  „Ще играя, бързо да отида на сцената!“.

Нещо като да си влюбен?

Да, точно така е. Благодарен съм за това! Иначе то се равнява на детското, невинното щастие.

Тогава си спомням моменти на реално щастие. Когато свърши учебната година и ме закарат в селото при маминка ми Мария и дядо ми Стоян, оставят ме в една стая и в тази стая всички цветя стоят изправени. Спомням си едни зюмбюли лилави, изправени и все едно приготвени за детството и за цялото лято. Всичко е в бойна готовност за три месеца щастие. Никога няма да го забравя. Все едно цялата природа, всичко казва: „На старт! Готов за щастие! Почва!“

Имам реален спомен за това. Бучи в главата ми това усещане. Стоя пред една маса, а пред мен – цветя, дървета, ниви…Всичко чака ти да отидеш и да изживееш това щастие. Това невинното щастие. И наистина, то следваше щедро отпуснато и неимоверно красиво.

Не ти ли липсва това време? Някой беше казал, че спомените от детството служат, за да можем по-лесно да изживеем останалата част от живота си.

Това не е малко. Спомените са важни. Човек не може да живее без да се връща в тях в много важни моменти. Те много помагат да можем да продължим да живеем.

Казваш, че и сега ти се случва да се докоснеш до това щастие?

Слава богу, това ми се случва, когато се получи представлението; когато го понесеш и усетиш, че и публиката тръгва с теб. Тогава си също в такова състояние. Въпреки че си вече човек съгрешил и от постоянен живот в греховност, и от други болки. И виждаш какво представлява светът и страданието наоколо. Е, не можеш вече да говориш за щастие, защото си покрусен и осквернен по някакъв начин. Минал си и през жестокото сладострастие, за което говори Достоевски. Но театърът има това свойство – да те занася по някакъв начин отвъд калта, в която се валяш през останалото време.

А съществува ли „алчност“ по отношение на ролите във вашата професия? Да изиграеш колкото се може повече роли, добри роли?

Има го това нещо, но като си действащ актьор и играеш много, разбираш, че не бива да бъде така. За да играеш с адекватна енергия, разбираш, че не можеш така да грабиш от това, което ти се дава. Трябва да се молиш така да програмираш дните, че да можеш да си взимаш времето за представленията.

Разбираш, че трябва да влизаш през една малка вратичка в театъра. И ако тази вратичка ти се отвори и там разбереш какво е пространството и въздухът, да имаш време да свикнеш с тях. Това е полезно, а не да влезеш готов със състоянията, които знаеш ,че можеш да постигаш, и пак да ги вадиш и да ги предлагаш щедро. А някак си сам себе си да прибираш и да търсиш нов вид чувство, конкретно за тези хора, които в момента стоят срещу теб. Защото аз така си казвам: „Какво съм излязъл и веднага започвам да предлагам готови опечени като ястия състояния!? Това е отвратително! Това да не е някакво консумиране биологично!?“

Не, започваш да се затваряш и да търсиш как да застанеш смирено и едва ли не срамежливо пред тези хора. Те са достатъчно измъчени. Те знаят това, което ще им го кажеш, защото са го изживели, но трябва да намериш начина, по който при тях да влезе така, все едно за първи път им се случва. За пръв път през живота си да почувстват нещо. Досега да не са се сещали, че може тази дума да има такова значение. Това ми е свръх задача. Това е много трудно и е много важна борба. И е важно да не се изоставя от актьорите в рутината на работата и да не се излиза, и да не се хваща енергията, и да се стои със съзнанието, че тя се знае и предлага като стока.

А това е най-лесно май?

Лесно и опасно. Убива и публика, и актьори, и срещата, и самото изкуство. Но така, де – това са вътрешни неща, които сега ми се струпаха, пътувайки и играейки. А на твоя въпрос – сега започвам като че ли с нова сила и себе си насилвам с повече действия. Защото трябва да се работи, за да се достига до проникновения. Няма да стане с мислене.

Казваш, че си си оставил малка вратичка за театъра. А за киното май си си оставил още по-малка. Как реши да станеш част от филма „Някой посети душата ми“?

Точно така. Ако въобще става въпрос за вратичка в театъра, специално за този филм нямаше и врата. Тук се мина направо с глава през стената и се получи абсолютно неочаквано за мен. Защото аз самият имам много идеи за филми, писал съм сценарии, кандидатствал съм с проекти в НФЦ и са ме късали непрекъснато. И в телевизии, с много мислени сценарии и не лоши, включително с Хайтов, кандидатствах на една последна сесия. И ме скъсаха. Не приеха това да стане филм. Държавата ме отряза.

Защо? Какви бяха аргументите?

Не зная, нещо бяха написали там. Не е интересно. Може би аз като актьор, режисьор и автор, не сме интересни за комисията. Никого не обвинявам, никой не е длъжен да ме харесва. Казвам го с чисто сърце. Пък наистина може да не го харесват хората. Грешно е така да се мисли, че задължително някой трябва да ти приема нещата. А този филм се получи от познанството ми с определени хора, на които харесвам работата. Стефан Ненков е режисьор, оператор и продуцент на филма, Явор Веселинов направи монтажа, Емилиян Гацов – част от музиката и,  разбира се, световноизвестният Дживан Гаспарян, чиято музика е основна във филма. Тези, които не знаят за него – той е писал музика за филма “Гладиатор“. Голям късмет е, че успяхме да се свържем с него и да имаме музиката му. Съдба!Стефан ме заведе да видя едно запустяло пространство близо до Варна – дали то ще предизвика нещо в мен.

И веднага се сетих за тази част от Братя Карамазови  – „Альоша“, защото ми е изключително важна като художествено произведение и като среща с литературното произведение изобщо.

Като някакъв дълг имах в себе си да го направя, не зная защо. Първо, че не можах през годините да направя текста като представление…. Абе, по мои си неща. От дългове към хора, в живота си въобще…. Но това са си мои правила, които аз си налагам. И така, заснехме го. Стефан го засне, а преди това го бяхме записали като текст. Ето така стана този филм, експериментален е, не може да му се определи жанр.