Срещата ни е на улица „Цар Иван Шишман“ в София. Не ни отнема много време да свържем ремонта там с работното място на героинята ѝ от  филма „Жените наистина плачат“. В него за първи път я виждаме и това „виждане“ си е любов от пръв поглед. Не е трудно да харесаш това толкова филмово лице, тази увереност и категоричност в характера, които носят едновременно героиня и актриса. Затова, а и защото вярваме, че историите от „Жените наистина плачат“ трябва да стигнат до колкото се може повече хора, я каним на разговор в рубриката „Кое е това момиче“.

Интервюто представя Ралица Стоянова. 

Знаеш ли, преди да гледам „Жените наистина плачат”, от рекламата бях останала с впечатлението, че е един доста, да речем, феминистки филм. Тоест, не съвсем моят филм. Обаче се оказа една от най-приятните ми филмови изненади напоследък – това всъщност е една момичешка, женска история, разказана много искрено. Можеше ли да се получи същата история, ако половината каст в него не сте роднини в реалния живот?

Можеше, защото ние сме само една малка извадка от жените, които имат подобни истории и ситуации, а и женската енергия е много силна. Когато се съединим, а не се борим една срещу друга, тогава се образува истинска мощ, с която може да случи всичко.  Затова и при нас се получи – защото бяхме заедно, бяхме едно.

Нека уточним – Весела и Биляна Казакови са близначки и сестри на майка ти – Катя, която във филма е пак тяхна сестра и твоя майка. Преди последният да затвори вратата – колко голяма част от диалозите, които виждаме на екран, са документална история и колко са художествена измислица?

Диалозите на моменти са обрани от към действителността, в която сме били  преди години, на други е натиснато. Използвахме  емоционалната си памет за по-тежките сцени, но имаше неща, които за пръв път си казахме докато снимахме, откровения, които досега са били стаявани толкова дълго време.

Бунтът срещу майката е част от разказа във филма. Какви са отношенията с майка ти? Трябваше ли много да играеш или вече сте минавали през това?

С майка ми сме имали много разминавания през годините, дори  е имало периоди без да си говорим. Минали сме през всякакви етапи, като при мен стоеше неприемането й такава, каквато е, дори й се дразнех. Но когато видях, че в много неща започвам да приличам на нея, стана най-забавно. Тогава осъзнах,  че неприемайки някой от семейството  си, ти започваш да не приемаш себе си. Неслучаен е изразът „Кръвта вода на става“. Ами не станах вода, но приех майка си и сега сме в прекрасни взаимоотношения. Част от това е заложено  и в нашия филм, а след  като го гледат, хората звънят на майките си  с думите “ Мамо, обичам те!“

Филмът ни е посветен на Майката.

Трудно ли е човек да играе себе си? Или поне една част от себе си?

Не бих казала че е трудно, по-скоро е смело, защото аз не съм само това, което съм във филма. Но беше нужно да покажа именно острия си език, както и темперамента, грубостта си. Всяка от нас провокира другата, така се превръща и в негов двигател.

Има една сцена, на реката. Мога да се закълна, че е документална, че в нея няма нищо написано, накрая има и сълзи… Колко истински сълзи изплакахте във филма?

Този момент просто се случи, не беше замислян, но в нашия филм  се родиха  много такива магични моменти, просто  се превърнахме в един организъм,  съставен от толкова различни елементи. А сълзите…  да, всичките до последната капка са истински. Жените наистина плачат.