Интервюто представя Симеон Шопов.
Миналата година се навършиха 25 години, откакто резбовам. Началото беше „случайно”, ако има такова понятие във вселенски смисъл. При първото ми бягство от София и най-вече от живота, който водех, пренаситен от едно и напълно готов за друго – парче от бръшлян и нож за белене на картофи… След това ръката сама тръгна, но си беше любов от пръв поглед.
От първия път. Когато резбовам, това не е „опит за нещо”, а изразяване, саморазбиране и отдаденост. Вероятно е леко самотен процес, но ми дава възможност за отговори за самия мен, за света, за срещите с другите.
В моя случай, никой. Не съм имал нужда от оценка или модел за подражание. Приемам го като призвание, а истински усилия и труд влагам по-скоро, когато отстоявам идеите си или се налага да се преодолявам.
Времето е относително, когато резбовам. Дървото си иска своето, а нагласата ми е да му се отдавам напълно. Този процес е вълшебен, съответно и крайният резултат. За мен красиво е още суровото парче дърво.
Вероятно ще прозвучи самонадеяно, но не съм грешил. Не рисувам предварително скици, не робувам на размери. Не ми трябват ателие или специални пространства. Подменял съм детайли или цели композиции, защото често някой се отбива в къщи и си тръгва с по нещо мое. С леко сърце изработвам отново подареното. Надявам се, че така допринасям за споделеното щастие.
Не, всяко дърво ми е на сърцето.
Различно. Бялата липа е от каньона в селото, където живее баща ми. Приятелите ми знаят, че съм във вечно търсене и винаги се оглеждат за интересни материали – бреза, орех, сега в събота чакам череша…
]]>