"На първия учебен ден в кварталното училище бях седнал сам на чина. Не познавах никого. И тъй като винаги съм обичал да рисувам, особено когато не знам какво да правя или се чувствам неловко, започнах да си рисувам. Тогава при мен дойдоха две момчета и ме попитаха дали мога да им нарисувам и на тях по една картина. Веднага предложих да подаря тази, която правя в момента. Те започнаха да се карат кой да я вземе и аз направих още една. От този момент станахме много добри приятели. И до днешен сме така."

"Бях доста малка, втори клас. Не знам как стана, но си загубих апарата в училище. Изпаднах в паника и признах пред всички, че нищо не чувам. Децата, тъй като не са били предупредени за увреждането ми, започнаха да се смеят. Приели са го като шега... Още си спомням как учителката ни строго им се скара и им нареди да ми се извинят един по един. Ужасно беше, но не ги обвинявам. След това намерих апарата си в общия ни дрешник. Междувременно всички бяха затихнали и ме гледаха втренчено заради това "нещо", което ми се вижда на ухото..."

"Този апарат е удобен за носене, за разлика от апарата, който имах като малък. Тогава си спомням, че имаше една кутия към него с акумулаторна батерия. Носех я на гърба си, закачена с безопасна игла, висеше с кабел с дължина около 8 - 10 см. Беше тежка и всичките ми дрехи бяха с дупка на гърба. Освен това постоянно ме спираха да не тичам, за да не ми прекъсне кабела, който беше много скъп и дефицитен. Не трябваше да се потя, защото тогава просто се повреждаше апарата и имаше опасност да спра да чувам за няколко седмици. И как едно дете живее така?!"