Разговор за родителите, вината, греховете ни като деца, изкуплението им или неговата невъзможност. Разговор за деня, в който осъзнаваме, че родителите ни са нашите единствените и най-добри приятели. Докато са живи. За театъра, суетата, работата, истината и нейното търсене на сцената. За публиката и щастието да намериш себе си в професията.

Те латинците са го казали "Ин вино веритас". Може би Господ е измислил тези питиета, за да не задържаме лошите неща. Ето, моят човек в "Пияните" - той е лъгал, изневерявал… И го държи това, яде го отвътре, и изведнъж го изрича и това е страшно облекчение за него. Колко по-хубаво би било ако си казваме нещата, такива каквито са, директно, истината, нищо че често пъти тя боли. Но пък когато казваме истината, заспиваме много по-лесно. На пияния човек му падат всички защити и някакъв вътрешен глас като че ли му казва: "Давай сега!" И си казваш всичко. Разбира се, на другия ден жестоко съжаляваш и се кълнеш, че повече никога няма да пиеш (смее се).

Бях решил, че с годините все повече неща ми се случват за последен път и все по-малко неща  ми се случват за първи път. И реших, че трябва да ознаменувам тази, шейсетата ми годишнина с нещо, което досега не съм правил. И понеже никога не съм имал татуировка  (аз съм от старото поколение, малко консервативни, все съм си мислил, че ще излязат някакви снимки и няма как да я скрия тая татуировка (смее се), та реших сега да се татуирам. Обаче много дълго се чудех какво да направя, докато случайно не ми попадна, че в китайския зодиак освен, че има за всяка година по едно животно, които се повтарят през 12 години, но съществува и характеристика на годината, в която се раждаш - различен цвят и стихия. И комбинацията от тези три неща не се повтаря през 12 години, а цикълът е точно 60 години. И тази година, сега,  е същата, в която съм се родил. Годината на жълтото земно куче. И реших, че това ще е татуировката.