От самото начало на разговора ни си мисля, че си се срещал с демоните си. Това е страшно, но от друга страна май е единственият начин да ги преборим.

Най–лошото е, когато си мислиш, че не се срещаш с тях. Тогава Дяволът най–силно действа – когато мислиш, че нямаш нищо общо с него. Но когато стигнеш до там, че го съзнаваш и се преборваш, това вече е пътят на спасението. Отключва се възможността още една душа да бъде спасена.

Колко често ходиш на църква?

Това са много лични неща (мълчи). Ходя често. Имах възможността да започна да съм там както трябва с мой духовен отец, с мой изповедник. Дълго време не можех да го направя.

Аз май все още не мога.

За всичко си има време.

Трудно ли е?

Не е трудно. Много е важно да се прави. Аз апелирам да се извършва.

Освобождаващо ли е?

Не е освобождаващо. Необходимо е. Без това си загубен. И е много странно, като има тази благодат, тези правила, защо толкова усърдно хората избягват да ги спазват. Не мога да разбера.

Защото винаги имаме и Лукавия в нас.

Да. Обаче днес, с тази връзка с Господ, с изповедите, с вярата съществуването ми е абсолютно различно. Ще има хора, които ще кажат: „Ти ли бе, ти ли се намери да говориш за това? Виж какво си направил, какви неща си говорил, през деветдесетте какви клипове имаш, какви поразии си свършил?!” Ще кажа, че има промяна, човек се променя.

Сега си на 50. Мислиш ли, че си на половината път и то в добрия вариант?

„Не мислете за утрешния ден, той сам ще се грижи за себе си”, казва Исус. И то не просто не се интересувам от утре, а днес има много неща за свършване. Иначе дали е половината, само Господ знае. Аз направо понякога си казвам: „Ами то свърши, то не остана” (смее се). И то наистина е така. В най–добрия случай още двайсетина годинки (смее се). Но като знам някакви неща, като живея с вярата, която ми се възвърна, зная, че и театърът, и всичко, което сме изградили, целият този свят, ги няма, те не съществуват, те ще изчезнат и спомен няма да има от тях. И всички преди нас, и всички след нас. И това е успокояващо.

Самото спомняне на смъртта е много важно нещо. За да можеш да поправиш каквото можеш, да се молиш и тя да не те достигне непоправен, защото ще си погубиш душата. Това ми е много важно. А и мъртви, и живи, ние сме едно общо. С молитвите, които отправяме за тях и те за нас.

От тлението вече нямам ужас, той ме е напуснал. Но навикът влече, суетата, егоизмът. Тъкмо малко прогледнеш с вътрешните си очи, с просветено сърце и веднага на другия ден изпадаш на дъното. Но с осъзнаване, вяра и молитва, борбата е съвсем друга.

Как отбеляза рождения си ден?

На 15 октомври бяхме във Варна с баща ми, брат ми и една съседка – Мария, на Антония майка й. Исках да съм с тях. Беше много приятно. Защото никога преди това не съм празнувал рождения си ден и точно както ме снимахте, винаги е било малко мрачно вкъщи на този ден. Но сега го направих както трябва.

За какво си говорихте?

Няма чувство на свръхпреживяване. Баща ми е много стабилен човек и много ме държи изкъсо. И сега не ми позволява да се възгордявам и самозабравям. Говорихме си нормални, ежедневни неща – за градина какво трябва да се копае, ръси и така нататък. Баща ми е много праведен човек, макар че не го афишира. Гърмя шампанско за рождения ми ден… Виж, сега дори като ти го разказвам, все едно е някакво геройство, че съм бил с него. А не трябва да е така, трябва да е най–нормалното.

Много е лошо, че с годините се отдалечаваме от родителите си, а те са единствените хора на този свят, които винаги ще ни обичат безусловно.

Да, родителите са най–добрите ни приятели. А децата ни – най–големите ни учители.