Дари Димитров e на 19 години, от София. Тази година завърши Национална търговско-банкова гимназия със специалност Оперативно счетоводство и е от децата, които срещаме във връзка с кампанията „Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“*. За снимките на видеото, което правим, е избрал да бъде с книга. Прилича на човек, който брои до три, преди да отговори. Предстоят му най-хубавите години – студентските. От разговора ни разбираме, че и на него, като на всички останали деца от компанията, му се е случвало да се бори с демони, но не със своите, а с чуждите. Няколко пъти споменава думата „срам.“ За срама от това, че си различен, за преборването му, за подценяването, предразсъдъците, глухотата, тишината, жертвите и агресорите, за мечтите и постигнатите цели Интервюто разговаря с Дари Димитров.  

Завърши гимназия с отличен успех. Поздравления! Някога в училище имал ли си затруднения, свързани с това, че чуваш чрез кохлеарен апарат?

Разбира се. Като всеки друг с подобен проблем, и аз ежедневно се сблъсквам със затруднения. Например прекалено шумната среда, в която тотално се загубвам, неуспешни опити да чуя преподавател, непозната за мен дума, която ме обърква в контекста и значението на казаното. Генерално за всички като мен основният проблем е как да реагираме в такива ситуации без да се притесняваме, как да го обясним без да изглеждаме глупави в очите на другите, пък и в нашите очи. Защото на пръв поглед ние изглеждаме съвсем обикновени, чуващи младежи, които водим свободно всякакъв разговор, а в следващия момент изпадаме в доста неловки за нас ситуации.

Случвало ли ти се е да те подценяват заради това?

Бих казал, че да. Дори съм се чувствал подценен, когато например в училище са ми завишавали оценките, само защото съм с увреждане. А това е вид стереотип – щом един ученик има слухов проблем, то той не е в състояние да асимилира цялата информация. И най-добре да го съжалим и подбутнем. Аз просто не чувам. И ако не разбирам математика, то не е защото не чувам.

Как се чувстваш в такива моменти?

Чувствам се зле, недооценен, само защото не ми е дадена възможност да се изявя пълноценно. Или съответно да се проваля, защото не съм подготвен.

В миналото интервю Сияна ни разказа, че е жестоко тормозена от съучениците си заради това, че се различава от тях по някакъв начин. Това, което тя разказва за своето училище, ядосва ли те?

Разбира се, че ме ядосва. Най-вече генералната липса на уважение към човека като индивид. Агресията няма конкретна цел. Жертвата винаги е по-слабият в момента. Хората, които се държат агресивно, обикновено са комплексирани и имат нужда да стъпят върху някого, за да изправят глава. Но агресията не е личен проблем на Сияна, това засяга всички нас. Особено тези, които са по-уязвими.

Ти как се справяш с тези, трудните моменти?

Спомням си как веднъж едно момче ме нарече робот и ми стана много обидно. Опитвам по всякакъв начин да игнорирам хората, които се подиграват. Те остават встрани от мен.

Истината е, че за мен лично най-трудните моменти са били как аз самият да се приспособя. Често съм игнорирал другите. Смятах, че е по-сигурно да стоя настрани, нямах самочувствие, защото се чувствах различен.

Като попаднеш в компания на непознати, споделяш ли, че си с кохлеарен апарат?

Да, споделям. За мен вече не е срамно да си с апарат. Не е нещо, което искам да крия.

Какво най-често те питат връстниците ти във връзка с твоя апарат?

Как чувам, как работи самият апарат, какво чувам без него…

Апаратът, с който чуваш, се нарича кохлеарен. Едната му част се имплантира вътре в черепа, а другата – отвън. Това е сериозна интервенция. Кога и къде се е извършила твоята операция?

Аз съм опериран, когато съм бил на 2 години, в Германия.

Спомняш ли си кога за първи път започна да чуваш? Сигурно си бил много малък и ако нямаш спомени, то родителите ти са ти разказали?

Аз лично нямам спомени от тогава. Но майка ми и баба ми са разказвали, че първото нещо, на което съм реагирал, е шумът на течаща вода. Обърнал съм се при пускането на чешмата.