Интервюто на Аполония

Интервюто на Аполония

17 октомври ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

А ние с очакване се отправяме към следващата ни среща – Мария Касимова Моасе ни чака пред старото училище, за да си поговорим за новата й книга „Балканска рапсодия“ (един от най-увлекателните български романи, на които сме попадали напоследък) и да попътуваме заедно с нея малко назад във времето.

Можеш ли с три думи да опишеш последните дни на лятото?

Мекота, тъга, ентусиазъм.

Три неща, които би препоръчал на някой да направи, когато е в Созопол?

Да следва целия афиш на фестивала! Задължително да пие коктейли по барчетата в Стария град до късно, почти до сутрешно. И да си оставя по един час дневно само за гледане на морето от края на сушата, над скалите.

С какво да играеш на Аполония се различава от това да играеш на друга сцена?

На мен това е втората ми Аполония. Преди да представя първата си книга „Близки срещи със смесени чувства“ там преди година, изобщо не бях ходила на фестивала. Миналата година си купих едно пръстенче оттам за спомен от първото ми участие. Усещането ми е като да съм допусната в някакво много интересно и мечтано от мен общество. И тъгата от края на лятото постепенно преминава в ентусиазъм по началото на сезона, който предстои. За мен зимата е време за вглъбяване и писане. Но ми трябва това лято, за да ме зареди и такава созополска ранна есен, за да ми подреди настроенията отново и да ме вкара в работен режим.

Най-яркият ти детски морски спомен?

Аз съм дете с баба в Бургас, така че моите ваканции си бяха само на море. Помня един риболов с брата на баба ми, вуйчо Пенчо, който беше рибар. Лодката се полюшваше, ние трябваше да пазим тишина да не разпъдим рибите, а слънцето топеше водата в аромати на водорасли, мокро дърво, сол и топъл пясък. Години след това преживях тази случка като магична. По онова време основно ме притесняваше, че вуйчото не ми дава да гъкна, а аз имах толкова неща за обсъждане… Помня и едни котета, които гледахме в къщата на Сатиричния театър в Балчик, докато бяхме на почивка там. И едно наводнение в същата тази къща, при което татко, Димитър Манчев, Ангел Георгиев и Саркис Мухибян, с плувни шапки на главите се гмуркаха във водата на голямата тераса, за да отпушат канала й. Страшно героични ги видях тогава! И се справиха преди да дойде пожарната, за която останаха плаващите печки и хладилници в подземната кухня… Ей такива неща помня.

„А, да, разбира се. Старото училище. Оттам ли идвате?“ – пита Рая.  Вечеряме с нея и  режисьора Стайко Мурджев, които на следващия ден представят „Петел“ (Младежки театър) и старото училище се оказва препоръка номер едно на Рая за всички, които са в Созопол. Ние се съгласяваме и питаме още няколко неща. Преди да ни отговорят, слънцето вече се е скрило.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино