Мила Михова пее като за световно. При това опера. Освен да пее, майка ѝ – оперната прима Дарина Такова, я е научила на още няколко важни неща. Да разбира от храна, да обича котки, да избира антики и да пише все едно пее. Статусите ѝ в социалната мрежа ясно дават да се разбере – освен нещата, които обича, Мила винаги може да извади от задния джоб нещо, което адски мрази. И като казваме АДСКИ, изобщо не се шегуваме.

Затова Мила Михова достойно открива новата рубрика в Интервюто, а точното око и лекото перо на Деси Баева са не просто бонус към текста, те разкриват една нова Мила, каквато не сме виждали досега. Дали приликата с Фрида е случаеност? Не мисла.

Мила Михова в „10 неща, които мразя…“

1. Насилието над животни ме изкарва извън пределите на толерантността ми. Животните са приятели, те са като наши деца – идват в домовете и в живота ни, за да ни научат на даване и получаване на любов. Те са същества със свободна воля и са избрали тази воля да бъде безусловната обич, с която буквално ни облъчват. И има хора, които по някаква причина, поради някаква травма или липса на възпитание, не знаят всичко това. Това ме вбесява.

2. Всепомитащите посредственост и демагогия в българската култура. На всички нива и във всички форми. Културата трайно влезе в супермаркета и кръчмата и това е резултат от десетилетия на номенклатурни назначения, политически и неморални обвързвания и уговорки. Това не е окей. Не е окей, защото културата се захранва от творци, не от бизнесмени, а в момента се случва точно обратното.

3. Любимците на госпожа класната. За мен хора, които се изграждат като комформисти, подмазвачи, нагаждачи и лицемери са прът в колелото на развитието. Особено в изкуството. За мен е важно да си бунтар, да си нов с таланта и идеите си, да си бърз, самостоятелен и достоен. После се чувстваш окей като останеш сам със себе си.

4. Дежурни Facebook активисти. Хора, които не са членували само в партията на Хитлер и то поради технически причини. Няма събитие, скандал, протест или дискусия без тяхното вещо и меродавно мнение. Кибер ад.

5. Липсата на ентусиазъм и психиката „Не ме занимавай!“ и „За тези пари – толкова“ в изкуството. Ако вярваме, че целта оправдава средствата, то тук средствата оправдават мързела.

6. Журналисти, които поради липса на ресор са решили да пишат за култура, без да имат елементарно понятие, в следствие на което цялата им компетентност се базира на това какво са прочели във Facebook и какво са чули в YouTube. Така не се формира компетентна журналистика, не се формира адекватна критика. От другата страна стоят едни овехтели критици, които се позовават само на това, което са прочели в „Книга за операта“ на Сагаев и в учебниците по театрознание. Изкуството е динамично и всеки ден навсякъде се случват нови форми. А това е резултатът – едно вечно търсене, сещаш се… Треплев, че и преди него.

7. Мусака.

8. Хора, които не харесват „Хари Потър“. Вие нормални ли сте?! И обяснението, че Хари Потър е за деца, е толкова нелепо, дори не искам да започвам да го оборвам. Хари Потър е супер и е извор на вселенска мъдрост. Заради него много хора ми се смеят, че чета и препрочитам, но те, бедните, не знаят… Не знаят и не могат и да допуснат колко важни житейски уроци могат да научат, а аз съм ги научила и те цял живот ще ми помагат в битката с реалните негативи в мъгълския свят:

– „Никога недей да се доверяваш на нещо, което може да мисли, но не можеш да видиш къде е скрит мозъкът му!“ (Това ми помогна много по темата с анонимния хейт в интернет)

– В света на магьосниците има чистокръвни (с двама родители магьосници), мътнороди (с двама родители мъгъли) и БЕЗМОЩНИ (с двама родители магьосници, но без магьосническа дарба). (Това е като светът на музикантите и никога никого не можеш да съдиш за това какъв е произходът му. Можеш да обсъждаш само качествата му И (!!!) уменията му да ги използва).– В крайна сметка всеки лош е малко добър, както и обратното. И Хари Потър, и родителите ми са ме научили да обичам хората заради онова, което ги прави добри и да им прощавам онова, което ги прави лоши, защото то измъчва най-вече тях, а основен закон на благородството е да не мъчиш онези, които вече се мъчат.

9. Да ме наричат „Мила от Марс“. В един момент, като кажех, че се казвам Мила, отговорът беше: „От Марс?“. И аз отговарях: „От интернет“. Дъщерята на най-добрата ми приятелка се казва Лея и на всяко: „Ти принцеса Лея ли си?“ отговаря: „Първо, ако получавах по един шоколад за всеки път, като ми зададат този въпрос, щях да съм Уили Уонка. Второ, не, не съм принцеса, аз съм КРАЛИЦА!”

10. Хора, които не танцуват. Това е някакъв болезнен тренд в България, преработен от ерата на мутрите, когато мъжете седяха, а жените стояха прави до тях и никой с никого не си говореше. Масово хората ходят на партита, за да стоят като побити камъни и да гледат празно в пространството. Защо бе, гражданино, си дошъл на парти и не се забавляваш, а дори гледаш лошо? Веднъж попитах и отговорът беше: „А, аз защото съм интроверт, иначе отвътре се спуквам от забавление.“

Интервюто благодари за илюстрацията на Деси Баева.