Голяма ли е конкуренцията във вашите среди?

Да, много. Ако моята Алиса е излязла през 2003 година в Америка, след нея са излезли поне 50. Моята вече е история.

Мислил ли си някога, че можеш да правиш и други неща?

Да, и досега го мисля, но не градя особени мечти и очаквания. Има и една чисто икономическа принуда – аз от това живея, от илюстрациите, които правя. Ако нямам тези поръчки, които ми гарантират минимален сигурен доход, не зная какво друго бих правил. Ако подготвям една изложба около година и после няма кой да купи тези картини, кой ще ми плати годината?

Какво е „халтура“ във вашата работа?

Халтура е, когато ти дават тема, по която да работиш, и то за много кратки срокове, а тя изобщо не те вълнува. Но ти приемаш, само за да вземеш едни пари.

Ти избираш ли си сега какво да правиш?

Да. И мога да си позволя да работя бавно, сериозно, всеотдайно.

Отказвал ли си работа?

Да, доста. И то защото не мога да се справя с времето, а не защото не ми е харесвала темата.

Във вашата професия не можеш да делегираш работа. Не е като да си банкер или фабрикант, трябва да свършиш всичко сам.

Чисто теоретично можех да направя ателие, в което да си обуча млади художници и да взимам по десет поръчки на година, вместо по една.

Това прави ли се все още?

Всъщност не. Прави се от тези големи нашумели имена на концептуалното изкуство, но там става въпрос за други концепции и пари. За някой може и по 100 души да работят. Деймиън Хърст например не пипа нищо с ръцете си, само дава идеите. За мен е важно всяка линия, всеки щрих аз да съм ги направил. Как ще постигна иначе цвета и формата, които искам?! Никой друг не може да го направи вместо мен.

Аз все още не мога да разбера как някой би дал 50 000 евро, да речем, за платно с пет точки на него. И то принт.

Това е инвестиция. Богатите хора не купуват картини, за да си ги гледат вкъщи. Те ги купуват и си ги слагат в депа. Китайският милиадер дори не е виждал произведението, някой го е купил вместо него и после той ще го препродаде. Това е сигурна инвестиция. Виж цените, има по стотици милиони долари картини. Има едни съвременни художници, които имат късмета или заслугата да бъдат обявени за гении или таланти и всички се избиват да купуват картините им приживе.

Какво значи „късмет“ – добра критика, добър маркетинг или просто забелязан от точните хора талант?

Честно казано, не знам. Много неща от този тип изкуство ми харесват, втори ми допадат, трети съвсем не разбирам. Не казвам, че са лоши, просто може би на мен ми липсва един извървян път, за да ги оценя. В един момент тези млади хора правят нещо, намира ги точният галерист, куратор или критик, който ги обявява за велики и нещата тръгват от само себе си.

При теб не може ли да се случи?

Може би не. Ходил съм по света в различни галерии и ми казват: „Прекрасни неща, но ние не знаем какво да правим с тях. Ще направим изложба, но нашите клиенти търсят друг тип неща.“ Наистина има и галерии, които работят предимно с графики и илюстрации, работят с един кръг клиенти, които са запалени по този тип изкуство и там цените не могат да стигнат някакви кой знае какви равнища. Хората ги купуват, защото искат да си ги гледат и наистина ги харесват. Цената им няма да се утрои и опетори след време. Или поне така си мисля, но нещата могат да се развият и по друг начин. Аз не си въобразявам такива неща, не за това работя и не това очаквам. Иска ми се по големите градове да направя една голяма изложба, представителна, за да видят хората нещата ми.

Ти какви картини имаш вкъщи?

Имам подарявани картини от мои приятели. Някои съм рамкирал, за други все се каня в годините – от Елена Панайотова, Стефан Петрунов, Атанас Атанасов, Киро Мавров. Имам и някои стари гравюри от Италия.