И на мен не са ми харесвали много от тях, но сега като художник мога да преценя, че имат достойнства. Но много често в нашето детство, особено тук, в България, излизаха много лоши типографски книги, на много лоша хартия, с много лоши мастила, лошо произведени. Това пречеше да се оценяват понякога може би добри илюстрации, съсипвани от лошата продукция.
Най-силно впечатление като дете са ми правили илюстрациите от „Ад“ на Данте от Гюстав Доре. Не че тогава съм четял това произведение, но съм го разглеждал с най-голям интерес. После видях и други негови илюстрации. Ние имахме голяма семейна библиотека, в която можех да видя Микеланджело, Веласкес, Рембранд. Още тогава исках да бъда като тях – художник.
Не. Подхождам така, както смятам, че трябва да се прави – опитвам се да бъда максимално верен на текста, атмосферата, духа на разказа, на епохата, която пресъздавам. Както споделих, от дете съм харесвал тези майстори и мисля, че когато работя нещо, което аз харесвам, то може да допадне и на малко дете, и на възрастен човек. Хубавото се оценява от всички. А децата оценяват още повече, когато нещо е направено с умение. Има една тенденция илюстраторите да рисуват по „детски“, за да се харесат на децата. Аз мисля, че по-скоро обратното е правилно. Но това не е академичен въпрос, който искам да разрешавам. Аз съм го разрешил за себе си.
Ние сме един кръг хора, които сме свързани с дизайна на книги, на илюстрации. Говорим, споделяме си като приятели… Няма особена позиция, от която те да ме питат за съвет. По-скоро обсъждаме, аз не съм учителска фигура.
Отдавна мисля, че ми е дошло време, но моят живот е така организиран или така неорганизиран, че аз не виждам кога мога да отделям време за преподаване. Защото това е една много сериозна дейност, не е просто отиване до университета и връщане след четири часа. Изисква сериозна подготовка.
Навремето работех по 12-14 часа на ден. Сега повече от 8 часа не мога. Преди работех и нощем. Но вече не мога и отвикнах да рисувам на изкуствено осветление. Така или иначе цялото ми ежедневие е заето с рисуване. Дори не ми остава време за друг тип изкуство, например да правя илюстрации за себе си. Но да не прозвучи като оплакване, това е моят живот.
Не знам, може би в Академията, но тогава пак бяха задачи.
Това е дъщеря ми. Ето, че явно понякога успявам да направя някой портрет, но рядко.
Аз си мисля за тези работи, за тези картини, и то с една малко нарастваща тревога – какво да ги правя, къде да ги оставя… Аз мога да оставя всичко в наследство на дъщеря ми, но това би било едно бреме за нея – това са стотици и стотици рисунки, които се трупат. Би било по-добре в една музейна среда да се съхраняват, но за тази цел някой от някоя държавна институция трябва да прояви интерес.
Не, забрави! Аз ако ги даря, те ще ги вземат. Но се съмнявам как ще ги съхраняват. То човек дори не знае утре ще съществува ли Градската галерия. Може някой да реши, че нямаме нужда повече от галерии и музеи. Това, разбира се, е малко пресилено от моя страна. За дарението – аз мога и да реша да направя тази стъпка по-късно, след време, но дотогава е редно някой да реши да купува по едно-две неща на година. Художникът живее от това. Единствената галерия, която има бюджет за това, е Софийска градска. И те правят това, доколкото могат. На Националната галерия за 25 години са отпуснати 200 000 лева за закупуване на произведения на изкуството. И те закупиха някакви неща, но не е достатъчно. Това е абсолютно задължение на тези институции. Имаме вече две поколения художници у нас, които сякаш не са съществували.
Просто нямат бюджет за това. Те библиотеките нямат пари за по една книга на година, камо ли за картини галериите да имат.