Ясен Гюзелев между две библиотеки

Ясен Гюзелев между две библиотеки

7 август ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

 

Сетих се за илюстрациите в книгите от детството ми. Някои от тях бяха ужасно грозни, дори ужасяващи. Сега вече зная, че може би е било някакво течение в илюстрирането, обаче това не ги прави по-красиви.

И на мен не са ми харесвали много от тях, но сега като художник мога да преценя, че имат достойнства. Но много често в нашето детство, особено тук, в България, излизаха много лоши типографски книги, на много лоша хартия, с много лоши мастила, лошо произведени. Това пречеше да се оценяват понякога може би добри илюстрации, съсипвани от лошата продукция.

А какво ти харесваше?

Най-силно впечатление като дете са ми правили илюстрациите от „Ад“ на Данте от Гюстав Доре. Не че тогава съм четял това произведение, но съм го разглеждал с най-голям интерес. После видях и други негови илюстрации. Ние имахме голяма семейна библиотека, в която можех да видя Микеланджело, Веласкес, Рембранд. Още тогава  исках да бъда като тях – художник.

Сега като голям човек как подхождаш към илюстрациите – с мисълта, че рисуваш за деца ли го правиш, когато книгата е детска или няма значение?

Не. Подхождам така, както смятам, че трябва да се прави – опитвам се да бъда максимално верен на текста, атмосферата, духа на разказа, на епохата, която пресъздавам. Както споделих, от дете съм харесвал тези майстори и мисля, че когато работя нещо, което аз харесвам, то може да допадне и на малко дете, и на възрастен човек. Хубавото се оценява от всички. А децата оценяват още повече, когато нещо е направено с умение. Има една тенденция илюстраторите да рисуват по „детски“, за да се харесат на децата. Аз мисля, че по-скоро обратното е правилно. Но това не е академичен въпрос, който искам да разрешавам. Аз съм го разрешил за себе си.

Какво най-често те питат хората, които сега навлизат в илюстрирането? По-младите ти колеги какви съвети искат?

Ние сме един кръг хора, които сме свързани с дизайна на книги, на илюстрации. Говорим, споделяме си като  приятели… Няма особена позиция, от която те да ме питат за съвет. По-скоро обсъждаме, аз не съм учителска фигура.

Не ти ли се преподава?

Отдавна мисля, че ми е дошло време, но моят живот е така организиран или така неорганизиран, че аз не виждам кога мога да отделям време за преподаване. Защото това е една много сериозна дейност, не е просто отиване до университета и връщане след четири часа. Изисква сериозна подготовка.

По колко часа на ден рисуваш?

Навремето работех по 12-14 часа на ден. Сега повече от 8 часа не мога. Преди работех и нощем. Но вече не мога и отвикнах да рисувам на изкуствено осветление. Така или иначе цялото ми ежедневие е заето с рисуване. Дори не ми остава време за друг тип изкуство, например да правя илюстрации за себе си. Но да не прозвучи като оплакване, това е моят живот.

Кога последно си правил картини за себе си?

Не знам, може би в Академията, но тогава пак бяха задачи.

Чий е този портрет на стената зад теб?

Това е дъщеря ми. Ето, че явно понякога успявам да направя някой портрет, но рядко.

Преди малко ми сподели за картините, които държиш в онзи шкаф. Какво наследство ще оставиш на дъщеря си?

Аз си мисля за тези работи, за тези картини, и то с една малко нарастваща тревога – какво да ги правя, къде да ги оставя… Аз мога да оставя всичко в наследство на дъщеря ми, но това би било едно бреме за нея – това са стотици и стотици рисунки, които се трупат. Би било по-добре в една музейна среда да се съхраняват, но за тази цел някой от някоя държавна институция трябва да прояви интерес.

Има ли я тази грижа за художниците или дори не за тях, а за това, което могат да оставят на държавата?

Не, забрави! Аз ако ги даря, те ще ги вземат. Но се съмнявам как ще ги съхраняват. То човек дори не знае утре ще съществува ли Градската галерия. Може някой да реши, че нямаме нужда повече от галерии и музеи. Това, разбира се, е малко пресилено от моя страна. За дарението – аз мога и да реша да направя тази стъпка по-късно, след време, но дотогава е редно някой да реши да купува по едно-две неща на година. Художникът живее от това. Единствената галерия, която има бюджет за това, е Софийска градска. И те правят това, доколкото могат. На Националната галерия за 25 години са отпуснати 200 000 лева за закупуване на произведения на изкуството. И те закупиха някакви неща, но не е достатъчно. Това е абсолютно задължение на тези институции. Имаме вече две поколения художници у нас, които сякаш не са съществували.

Хората в културните институции не се интересуват от това или просто не си разбират от работата?

Просто нямат бюджет за това. Те библиотеките нямат пари за по една книга на година, камо ли за картини галериите да имат.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Обикновени деца с необикновен слух
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино