Генетично ли е?

Може би отчасти, но повече е културно. Има някакво колективно несъзнавано, което е уловено в този роман и според мен заради това той много се чете. Гледа се много и представлението по същата причина. Става дума за представителен образ, с който интуитивно и безпроблемно се свързваме. Той е носител на нашия колективен опит. Даже не става въпрос за неща на рационално ниво. Разпознаването върви на нивото на архетипен български сюжет и герой. Нещо предзададено и възпроизведено в нас вижда себе си и историята на рода си. Виждаме, че сме същите като него и нищо не можем да направим по въпроса.

Иска ни се да си мислим, че сме автономни, че сме свободни, че сме непредопределени, а попадаме във все същите истории и играем все същите роли. Опитваме се да се измъкнем, да обновим обществото си чрез социално инженерство, да преустроим общността си и да я поставим на рационални релси, но нещо постоянно ни връща към колективното ни несъзнавано на помотващо се и побутващо се стадо, чакащо заколение.

А от време на време от това стадо случайно изпада по някой „козел на отпущението“ и без време отива зян. И чрез тази процедура на посичане на заблудилия се козел съдбата напомня на стадото, че никой не бива да се изкушава да я дърпа за опашката. С този козел на отпущението хората винаги безпогрешно се идентифицират. Затова и си мисля, че Бае Славе е на път към статута си на литературен герой от националния канон.

Бае Славе?

Бае Славе зер. Между другото, забележи – минаваме покрай Панчарево, където е и първата почивка в романа. Та Бае Славе, да… Той има някои митологични преимущества дори пред Бай Ганьо. Първо Бае Славе не е сатирично отчужден от нас. На него не гледаме изотгоре, с осъдителен патос и чувство за културно превъзходство. Той е обект на идентификация, не на отчуждение. Независимо, че не сме от неговата класа примерно и не сме точно на акъла му, гледаме на него като на някого, с когото можем да се идентифицираме и с когото можем да си поговорим. Независимо от пол, класа и даже политически и идеологически пристрастия. Ето той има много точно заявена ляво-центристка политическа ориентация, но от това не съм забелязал да става омразен на хора с други политически възгледи.

Като гледам този последен сняг по пътя, разбирам защо Бае Славе не е работил през късната есен и през зимата…

Представяш ли си да те брули този вятър в открит омнибус? Да ти пръска сняг в очите, а ти като пингвин да си цепиш напред все едно нищо не е станало? Гюрукът може отчасти да те запази от дъжд, но не може да спре въздушния поток и мигом ставаш на шушулка.  Крепостта „Урвич“! Тук Бае Славе спира и отива да пусне една вода. В нашето представление пък започва антрактът, но ние няма да спираме.

Знаеш ли, попаднах на мнение на една жена, която осъжда Бае Славе като женомразец, като човек, който тормози жена си. На мен ми се стори доста нелепо да осъждаш литературен герой.

Важният въпрос тук е можем ли и трябва ли към произведенията на изкуството да предявяваме претенции за политическа коректност от този тип.

Или пък още повече: трябва ли ретроспективно да цензурираме по стандартите на днешната политическата коректност и на съвременните разбирания за пола историческите литературни образци? Ако започнем да правим това, бързо ще останем изобщо без литература.

Какво, ще се лишим от “неправилната” част от разказа за себе си ли? Или пък изобщо ще се лишим от всякакъв разказ за себе си, който не отговаря на моралната стандартизация, въвеждана от политиките на групова идентичност?

Чамурлийското поле! Между другото, ако си от хората, които мислят, че природата няма как да бъде невзрачна, само хвърли едно око настрани. Не че искам да кажа нещо против природата, че е наша майка и прочие, ама… пустош, мъгла и кал. Колко ли ще е хубаво обаче в началото на лятото? Оттук до Самоков омнибусът спира само за да качи някой и друг пътник: Пасарел, разклона за Злокучене…

Добре де, в крайна сметка Бае Славе мрази ли жена си?

Да ти призная честно, Бае Славе всъщност не мрази жена си. Тъкмо напротив. И това, мисля си, е осезаемо за всяко човешко същество с елементарна проницателност. За всяко същество, което разполага със сетивата да го почувства.

Да си го кажем честно – ясно е, че няма как да наложим собствените си стандарти на хора, живели и умрели преди нас, нито пък има как да ги отделим от убежденията или предразсъдъците им със задна дата, за да може собственият ни свят да се сглоби по правилен начин. В този стремеж има някаква нездрава маниакалност.

Компенсаторен авторитаризъм спрямо миналото… В още по-голяма степен това важи за измислените персонажи, обитаващи грамотно изградена историческа фикция. Мисля си, че ако искаме Бае Славе да ни се яви от плът и кръв, трябва да приемем, че 20-те години на миналия век имат специфични кодове на социално поведение, свои класови и полови стандарти, че и предразсъдъци. Ако Бае Славе вземе да си коригира езика, да спре да попържа, да се вземе в ръце и да се подравни според нашите стандарти, художествената му убедителност ще изсъхне като чироз, а три четвърти от романа просто ще трябва да отидат в кошчето. Какъв би бил смисълът от такова аутодафе?

Влизаме в Самоков. Едвам пълзим…

За всички ли е театърът? Трябва ли хората да са подготвени преди да отидат на театър?

Театърът е за всички, които са готови да пътуват към него. Онези, които искат театърът да е веднъж завинаги пристигнал при тях, винаги ще срещат трудности с него.