Явор Веселинов – момчето, което беше ангел

Явор Веселинов – момчето, което беше ангел

29 януари ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Май “любовните” филми не са често срещан жанр в нашето кино. Обикновено залагаме на по-битови теми и то не само в последните години. Как си го обясняваш?

Права си. Знаеш ли колко ми се иска да гледам истински добър “любовен” филм? Или да направя такъв един ден. Но те се пишат трудно, оказва се. Виж и в световен план – екранизират се основно класики. А тук у нас произвеждаме повече филми, които сякаш обслужват някаква “матрица”, най-често фестивална. Има някаква нагласа на света към нашата страна –  това, което светът е чувал за нас и очакването им да видят точно това – нашите проблеми от най-битов характер, проблемите около прехода и прочие. Знаем ги…Сякаш тук не се случват и други неща, други истории, любовни например. И сякаш ако им предложим тези други, “нормални” истории, те няма да са заинтересовани. Защото са свикнали “нормалните” истории, жанровите филми да идват от други страни. Което, за съжаление, е и вярно донякъде, свикнали са. Но пък като не предлагаме и друго, какво да очакват? Не мисля, че ако направим един добър любовен филм например, биха го отхвърлили. Дори и да е по-трудно да се измисли рекламна кампания, и да се продаде на и без това малкото публика навън, която би гледала български филм, след като е научена и свикнала да очаква друго. Ние как се научихме, че в не всички азиатски филми става въпрос за бойни изкуства?

”Прелюбодеяние” е доста категорично заглавие. Колко често си категоричен в поставянето на оценки в живота?

В поставянето на оценки мисля, че вече съм доста категоричен. Доколко го показвам и дали има нужда да го показвам, е друг въпрос. Представи си, ако всички бяхме крайно и безотговорно откровени един с друг…Виж, взимането на решения е по-сложно. Ето, категорично оценявам, че “Прелюбодеяние” е по-категорично, по-ясно и може би комерсиално заглавие, но ми отне много време да взема решение дали да го приема, защото би могло да създаде нагласа за клише. А филмът не е клишето за прелюбодеяние, въпреки че сюжетът едва ли би изненадал много хора. Филмът е за пътя, който едно момче с дълбока травма в миналото си извървява, за да намери себе си и да може да бъде себе си. Това се случва чрез въпросното прелюбодеяние, което довежда до трагични за всички герои обстоятелства и край, но по парадоксален начин този трагичен край е и спасението за главния герой. В този смисъл във финала има дори известна доза оптимизъм. Дълго време работното заглавие на филма беше “Малка хроника”, което и сега понякога ми се струва по-вярно за филма.

А в киното? Кои филми за теб са “категорично добри”?

Филмите на Тарковски безусловно, всичките седем; на Чаплин; някои филми на Ларс фон Триер, Дейвид Линч, Джармуш, Кар Уаи, Джанг Имоу, някои на Вендерс… От по-мейнстрийм филмите харесвам много Иняриту, Дейвид Финчър, Кристофър Нолан…Филми – “Мълхоланд драйв” например, категорично; “Меланхолия” също; “Сиянието” на Кубрик…Не са малко, едва ли мога да изброя всички.

Коя е най-красивата сцена в киното, според теб?

Любовната сцена и тази с изгарянето на къщата в “Жертвоприношение”, “маймунката” на раменете на Сталкер в “Сталкер” – и двата на Тарковски. Скоро си пусках отново и отново финалната сцена в “Само любовниците остават живи” на Джармуш, вълшебна е. Но също са много, не мога да изброя всички.

Не е лесно да се правят филми в България май. Кой пръв ти даде надежда, че от ученическия сценарий може да стане пълнометражен филм?

Мисля, че успях сам да си създам надеждата, да се убедя сам. Просто знаех, че трябва да снимам нещо, че е време, исках го много. Изборът на текста бе донякъде и практичен, защото трябваше да бъде нещо по-камерно, с което да успеем да се справим адекватно с минимални средства. Надежда ми дадоха и Яна Борисова, която ми помогна да разширя и пренапиша историята за сценарий, както и операторът на филма – Росен Даскалов-Тичъра и неговата съпруга Ирена Даскалова, които ко-продуцираха с мен. След което екипът – хора, с които работя постоянно, като композиторът Емилиян Гацов–Елби, художникът Тита Димова и естествено актьорите. В началото общо взето това бяха хората, които ми се довериха и се съгласиха да участват безвъзмездно. Проектът започна да добива форма и успяхме да убедим и други – КАМЕРА ни предоставиха техника, Столична община и Дриймтийм ни подкрепиха финансово, а после в постпродукцията се включиха Чучков Брадърс, Гала филм, НБУ…

Първият ти пълнометражен филм. Така ли си го представяше?

Не съвсем, разбира се. Не всичко се случи по план, някои неща отпаднаха в снимачния процес и вече по време на монтажа той си заживя съвсем нов живот. Има неща, които сега бих направил, написал, снимал по различен начин, но филмът е такъв, какъвто е. Завършен е и най-после излиза!

Сподели публикацията:

още от рубриката

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино