Разбрах. Хайде да напуснем бита обаче.

Да. За мен лично театърът пречиства. През 2011, когато ме извикаха за „Железният светилник“ за ролята на Рафе Клинче, баща ми почина. А в края на представлението Рафе Клинче има един монолог, в който казва: „Нека ми се присмиват хората, рано или късно и аз ще си отида от този свят. Но по този огън, който е горял в нас, ще ни познават некога хората, ще ни знаят и ще се радват на красотата.“ И тогава някак си го свързвах този монолог със смъртта на баща ми. И винаги, когато го произнасям, знам, че нещо отгоре се случва. И ми е важно да си го кажа навсякъде, във всякакви зали и условия. Да си го кажа добре. Скоро двама мои приятели сноубордисти умряха в лавината в Банско. И сега, последния път, като го играхме, за тях си мислех, като го казах. Беше много тежко. Ние постоянно се пускахме с тях там. Ако не бях на турне във Варна, може би щях да съм горе в планината, с тях.

Тоест можеше и теб да те няма?

Да. Е, можеше и да не се пусна с тях, те бяха по-добри, едва ли щях да се пусна преди тях, да съм първият. Тези две момчета, които си отидоха, бяха много отговорни, имаха семейства, малки деца… Ние сме така – половината компания има деца, другата половина сме още по барове, чакаме да ни се случат нещата. Та, единият от тях е станал в 5.30, отишъл е в Банско, събудил е другите… Нали знаеш, когато адреналинът те притиска малко и си нетърпелив… И като се събрахме на това погребение, се напихме, поплакахме си и си казахме, че платихме много голяма цена за този урок. Скоро след това минавах покрай паметника на Георги Марков на площад “Журналист” и на него прочетох, че „живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите.“ И ето, те ни отвориха очите, че трябва да сме по-внимателни. След две седмици се събрахме на Банско, отидохме пак до това място… Да поогледаме, но още нямаме смелост да се пуснем, пък и няма условия. Някой ден ще минем оттам, намислили сме да сложим и нещо като паметна плоча. Сигнал за тези след нас, че там стават инциденти. Знаеш ли, Пепси, единият от тях, винаги беше този, който ни организира за всичко. И в деня на погребението се събудих в някакъв стрес и в полусън си помислих, че ми е звънял да ме организира за това погребение. За собственото си, копеле! Той такава отговорност имаше към всички – и към семейството си, и към приятелите, че в планината като че ли бягаше от нея, за да си почине. И там беше малко по-безотговорен. И на погребението му виждаш, осъзнаваш, че тези хора сега ще страдат. Тези, които той най-много е обичал и най-много го обичат. И не съм съгласен с него, че се пусна по този улей, че направи това. И сега него го няма, но те остават. И тази безотговорност в карането, и всички екстремни спортове, които практикуваме, и не само… Ние и така се забавляваме, така пием и всичко. До зуко. И сега, вече на 33, животът ни удари зверски шамар.

С пиенето и “другите работи” трябва тихо, внимателно, малко повече на пръсти.

Така е. Трябва за всичко да имаш връзка с главния мозък. Трябва полека.

Вярно ли е онова, че душата на актьора е по-чуплива от на други прослойки? Заради многото превъплъщения, заради това да влизаш в кожата и в главата на други хора, което води до онова пречупване, за което говорихме?

От вчера ще ти дам пример. От няколко дни ме боли зъб, обаче не му обръщах внимание, докато не се поду. И отивам на един зъболекар, който се грижи за много мои колеги. И той казва: „Такива сте всички актьори – от страх не идвате, докато не стане късно“. И ми извади зъба. И казва: „Ама ти не гъкна! Значи имаш висок праг на болка, просто те е страх.“ Но честно, не знам дали сме по-чувствителни от другите хора. Не съм сигурен дали на мой приятел, който работи за Мастъркард и са му 100 отговорности на главата, не му е по-тежко, отколкото на мен. Аз ставам в 9 часа и си мисля на маркиз дьо Сад какво му е било. Не е толкова стресиращо, да ти кажа.

Така е, общото възприятие е леко преиграно и според мен. Малко е в стил “Щом са актьори, значи страдат постоянно.“ Трябва “по-мъжката”, по моему.

Абсолютно си прав. Трябва “по-мъжката” да се подхожда. Има хора с много сериозни проблеми в работата си, а нашето би трябвало да е забавление. По-философски. Явно, че като се насъберат някои неща, както при големите актьори – като Хийт Леджър, като Филип Сиймор Хофман – каквото и да си постигнал, пак се връщаш към хероина и този път е за последно. А отстрани гледаш и си мислиш: „Той е с три деца, номиниран, с няколко Оскара, страхотни филми и пак, гледай, върнал се към хероина. Странна работа!” Явно са съвкупности, не е само от професията. Това са някакви комплекси, други проблеми, семейни, финансови може би. Не е от героя, в който се превъплъщава, да ти кажа, нещо по-дълбоко е.

Само можем да гадаем какъв е личният ад на всекиго. Последно, понеже си тренирал, а и се интересуваш – на какво те научи футболът? Най-важното от маловажните неща, както обичам да казвам?

Хахах, да. Какво беше? „Давал съм си парите за курви, пиене и дрога, но съм ги давал и за глупости.“ (цитат от Джордж Бест – б.а.) Четох едно твое интервю, в което казваш, че много момчета обичат футбола, но ти си го взел по-сериозно и обичаш да го разглеждаш по-детайлно. И може би съм взел нещо от твоята “футболна болест” (смее се). А иначе – даде ми дисциплина, защото тренирах пет години. Дисциплина да бъда отборен играч. Школовка за театъра. Да знам, че в играта всички сме равни – и масажистът, и гримьорката, и вратарят, и нападателят. Че изобщо не си ти най-важният. Че сте заедно в това нещо. Сега с приятели всеки четвъртък ходим да играем футбол. Има и дни, в които съм супер благ, а има и дни, в които се карам на всички. И много се дразня знаеш ли от какво? Не заради победата или загубата, а защото не ми харесва когато на някого не му пука, когато се шляе и е просто там, за да присъства. Но ми помагат тези четвъртъци. И за нервите, и за всичко. Пък и е готино да кажеш на някого “По-добър съм от теб”. Защото актьорската професия не може да се измери, а тук ако си вкарал три гола и си дал няколко паса повече, си по-добър. Така де, много е приятно.