И още: в кой момент от кариерата ти те заварвам, ако си я представим като таймлайн?

В края на първата третина (смее се). Хубавото на нашата професия е, че можеш да я практикуваш до преклонна възраст. Ето, моят колега Иван Налбантов е на 78 и пак си идва на репетиции, говорим си… Аз съм на 33, тоест бил съм чирак, сега, да речем, че съм калфа. Май малко по-добре разбирам професията в сравнение с преди, дават ми по-големи роли. В този период съм. На калфата.

Не трябва ли и в твоята професия постоянно да даваш газ, да се саморазвиваш, да се самоподобряваш? Мойта “екзегеза” е, че е “занимание самотно”. Но ти такъв тип човек ли си?

Трудно ми е. Май не съм достатъчно такъв тип, не го постигам това с постоянното ръчкане. Иначе, както споменах, си чета вкъщи. Гледам чрез театъра да се облагородявам и да вдигам културата си.

Питам те, защото имаме горчивите примери на талантливи български актьори – в някакъв момент средата сякаш ги пречупва и си казват “Айде бе, може и така.“ А ти и възрастово си в ключовия и евентуално преломен момент.

Разбирам точно за какво говориш. Много ме е страх от това… Ето, много колеги си заминаха и то от това пречупване, после алкохола…

Но то едното е следствие от другото. Първо екзистенциалната фрустрация, после и закономерното хлътване в Тартар приживе.

Така е, опитвам се да го преодолея и чрез бягане от тази среда. Като свърша работа в театъра, бягам на Рилските езера. И там си говоря с хижаря, с кучето и ми е по-лесно. Поне ме спасява от това да не задълбавам и да си кажа “Голяма тъпотия е тук“. А като се кача в планината, тук после ми е по-интересно. Така де, притеснявам се да не ме застигнат тези неща и мен, но щом имам в главата си какво не трябва да стане, би трябвало да мога да се спася от това. А то как се случва – с интересни проекти и като си отговорен към работа си. Ако бачкаш достатъчно, това би трябвало да ти се отблагодари за усилията.  Макар че понякога може да е доста отчайващо. Да играеш на места, които не са точно театри, да играеш много – и то роли, които, да речем, не ти допадат особено.

Ако приемем, че основното оръдие на труда на актьора е душата, то това оръдие не се ли изхабява постепенно? Няма ли опасност актьорът да добие нещо като тендовагинит на душата? (смях)

Със сигурност има. Затова и напуснах щата. Ужасяваше ме мисълта, че идва, да речем, пето число, отиваш в театъра, поглеждаш таблото, виждаш разпределението и играеш просто каквото са ти разпределили. Не каквото е подходящо за теб, не каквото ти харесва, а каквото някой е решил, че ще бъдеш, не с теб, а вместо теб. Освен това, чисто финансово, ако успееш да се справиш, е в пъти по-добре. Аз не се притеснявам да говоря за това. Отраснал съм в 90-те, знаеш, бяха ужасно бедни години и аз ценя парите. Искам да ги изкарвам честно и да ми е добре. Всъщност, тази мизерия в 90-те ме научи как да менажирам парите си. Разбирам, че на никой не му е удобно да говори за пари. Проблемът обаче е, че ние, българските актьори, сме си и мениджъри, и актьори. И трябва сам да си искаш парите, сам да се пазариш за тях. Дали е редно така? Не е. Но няма кой да го свърши вместо теб. Аз ценя парите. Познавам ги. За мен са важни. Знам им цената. И много често по този повод чувам: “Е, ти си много нагъл!“ Защо да съм нагъл? Защото си искам парите, които съм си изработил ли?!