Лаконичен е така както може да бъде един рак. Мога само да предположа какво наистина се случва в главата му. Със сигурност зная, че обича това, което прави. Защото е от онези хора, които правят това, което обичат. Театърът и киното му отиват еднакво добре. Вярва в публиката и съм забелязала, че и тя вярва в него. Намира се в най-благодатната възраст за един актьор. И съм сигурна, че най-доброто тепърва му предстои.

Юлиан Вергов в Интервюто.

Защо театърът е оцелял във времето? Защо например телевизията не го е изместила?

Най-вероятно, защото на хората им се иска на живо да видят как се случват нещата, да не кажа, че гледат да видят как ще се изложат тези на сцената.

Ама и тези на сцената са странни хора. Няма друга професия, в която 50 години се опитваш безуспешно да се осъществиш и да не губиш надежда. Не ставаш зъболекар на 50 или лекар, или учител, а в Холивуд е пълно с 50-годишни актьори, които се надяват да изгрее техния звезден миг. Защо е толкова примамлива вашата професия?

Може би е някаква потребност да се изразяваш и това е посока, в която можеш да го направиш. И аз така реших да се занимавам с актьорството.

Един ден си зададох въпроса къде съм се чувствал най-добре. И реших, че е в театъра. Най-уютно, най-приятно, най-пълноценно съм се чувствал там.

Бях сценичен работник и завиждах на актьорите, които гледах. Преди това, почти не бях ходил на театър – 2-3 пъти най-много. И като започнах работа там и ги гледах и ми се прищя и на мен да играя. За кино пък въобще не съм си помислял. Но киното и театърът са две много различни неща.

Мислиш ли?

Да, и е погрешно мнението, че в едното от двете е по-лесно. Това са две тотално различни неща. В театъра репетираш нещо два месеца, а в киното рядко имаш репетиции. В театъра, като излезеш на сцената за едно представление, започваш от А и свършваш на Я. В киното започваш от Ж, минаваш през К, свършваш на А… И няма тия 15 дубъла, за които говорят.

Но в театъра веднага получаваш и реакцията – можеш да разбереш какво е било.

Това е може би отговорът на въпросът ти за театъра – имаш общуване с публиката, което не може да бъде сравнено с друго изкуство. Ако нарисуваш картина, няма кой веднага да ти ръкопляска, трябва да направиш първо изложба.

Дреме ли ти дали на хората им харесва това, което се случва на сцената? Или ако смяташ, че е достатъчно добро, нямаш нужда от одобрението на публиката?

Дреме ми естествено, на кой не му дреме?!

Може би има и такива, които се вкарват в позички, че не им пука, но истината е, че когато си на сцена, силно усещаш как се движат нещата в публиката. И то инстинктивно. Като се засмее публиката, ние всички на сцената спираме да говорим, за да се изсмее публиката.

Нещата се движат в синхрон със зрителите.

А ако усетиш, че не върви, напъваш ли се да промениш нещата?

Това напъване води само до осирация. Става по-зле. Правиш го така, както е. Ако не си го репетирал достатъчно или не си го направил вярно, не го оправяш в движение. Правиш го на другата репетиция. Усещането, което получаваш на сцена от публиката, е незаменимо. То, разбира се, може и да е с отрицателен знак и не е много приятно.

Случвало ли ти се е? Да се обърка нещо на сцената?

Да, и публиката го усеща, разбира се. След такива представления със Захари и Владо сме стигали до големи скандали.

Признавате ли си доброволно грешките?

Понякога да, понякога си прехвърляме вината. Каквото и да се се случи, дори в процеса на скандала да не стигнем до консенсус, на следващото представление тези неща ги няма, изчистени са. Държим си на представленията.

Може ли да си на сцена с хора, към които в живота изпитваш непоносимост?

Да, това е част от играта. Ти си професионалист и трябва да си въобразиш, че този човек ти е най-любим на света. Случвало ми се е. Доста често. Но няма как, като си приел това за твоя професия.

Каза, че в театъра ти е „уютно“. Как може да ти е уютно да застанеш сам на сцената пред стотици хора? Не е ли страшно?

Страшно е.

Преди години ме заведоха на морето на една висока скала да скачаме, направо се насираш от шубе. Въпросът е да направиш първата крачка. Направиш ли я, няма връщане назад. И остава само адреналина и кефа. На сцената е същото – трябва само да направиш първата крачка. Аз имам страх да почва представлението с мен, това ми е направо смърт.

„Арт“ започва с мен. Излизам и е пълна тишина. Уж преди това седиш зад кулисите, говориш глупости, правиш се, че нищо няма. Ама изобщо не е така. Доста е гадно.

Имал ли си кошмари, че забравяш текста си, докато си на сцена?

За първи път съвсем наскоро имах такъв кошмар. Много е странно, че съм от толкова време в професията, а чак сега ми се случва. При това, хората сънуват такива неща пред премиера, в такива сюблимни моменти. Беше истински кошмар! Руси Чанев ми беше казал, че Робърт Де Ниро знае текстът и на останалите. Аз също неволно, по някаква причина, обикновено научавам текста и на другите. А ми се случва да забравя моя. И то винаги на едно и също място. На „Спанак с картофи“ 4-5 пъти си забравям текста на едно и също място. Забравям изобщо, че съм аз в този момент. Но само на това представление и само на това място. Странна работа!

Лесно ли се учи текст?

Аз ако не зная какво става по сцената, не мога да си науча текста. Чета си го вкъщи, но не го уча там. На сцената прецизирам нещата.

Тук значи идва работата на режисьора. Колко често спориш с него? И изобщо това доколко е разрешено в театралната йерархия?

Може би не е точно спор. Ако на някой нещо не му харесва, трябва да се коментират нещата. Но ако режисьорът го защити добре, ти трябва да си го мотивираш, за да го направиш. Когато всички са съгласни, се случва много лесно. Сложно е, защото на сцената има и други хора. Ако на теб ти харесва, на другия на сцената може да не му харесва.

Някога имал ли си нужда да се самомотивираш, за да останеш в професията?

Не.

Въобще не ми е минавало през акъла да скатая или да правя друго нещо. Виж, ако не ме искат, ще си ходя, много ясно.

Човек трябва да знае кога да си тръгне.

В тази професия на суета и его тръгването май не е особено лесно?

Да, но нещо, когато се изчерпа, трябва да можеш да го усетиш. Ето, както „Той и Тя“. Хората много го харесваха, но то се изчерпа и трябваше да спре.

Това с изчерпването е проблем с много неща в България, не само с актьорството. Понякога нещата отдавна са стигнали до своя естествен края, но се бутат, докато се съсипят тотално и не остава дори добър спомен.

Но имаме и пример с тв сериалите в България. Смятам, че изобщо не се бяха изчерпали и изведнъж някой им спря кранчето и отново гледаме десетки риалити формати. Защо според теб е така?

Може би те са по-доходоносни или пък се гледат повече. Не съм телевизионен спец. Твърдят, че българските сериали са по-скъпи от турските, пък турските правят по-голям рейтинг. Което на мен ми е странно, но така твърдят телевизионери. Друг е въпросът, че много хора тръгнаха да правят сериали, а не всеки може. И разбраха, че тая работа не е като оная и трябва да се положат известни усилия и да се вложат някакви пари. Трябва да имаш и възможност, за да положиш тези усилия. Ако не си професионалист в тази област, обикновено не можеш да направиш добър продукт. И за това може би се провалиха много от сериалите. А и готини сериали се провалиха. Забелязал съм още нещо, типично за нас. Когато нещо тръгне добре, никой не полага усилие да става още по-добре. Оставя се на самотек. И така се стига до провал. И в спорта, и в изкуството, и в много други области. Ето, и в нашите представления ние с Владо и Захари като продуценти трябва постоянно да следим къде какво се случва – от декора до дрехите, за да се случват нещата.

Не ти ли се иска понякога да можете да делегирате повече отговорности на другите?

Иска ми се, но май нямам пълно доверие, все още трябва сами да си проверяваме нещата. Последния път реквизиторката не проверила дали във фотоапарата има батерия. А в представлението има една сцена, в която аз си правя селфи със Захари. И за реквизиторката може и да няма значение дали апаратът само ще щракне или ще светне светкавицата, но за мен има. Едно е тя да се види само от първия ред, друго е на 20-тия ред да забележат светкавицата. И аз трябва да проверявам вече, защото може би за нея това е незначително, но за мен е много важно. Хубаво е хората, които се занимават с нещо, да са наистина ангажирани с него. Да искат това да се случи.

За какви хора е театърът? Висше изкуство ли е?

За всякакви хора е.

Висше изкуство е, но няма нищо лошо да вкараш в него хора, които нямат никаква представа от театър. Може те, като гледат нещо, да им хареса и да доведат още хора. До колкото повече хора стигне, толкова по-добре. Защото нали това е целта на изкуството – това, което те вълнува в момента, да стигне до повече хора. Защото всяка пиеса носи послание. И когато някой гледа нещо, може да си даде отговор на много въпроси.

Един човек тия дни ми каза, че пет пъти е гледал „Арт“ и ще го гледа още. Аз самият съм намерил много отговори в това представление. Както и в „Дакота“. Тези пиеси зачекват много теми, затова ги харесвам. И затова тримата със Захари и Владо ги правим, защото това са неща, които ни вълнуват.

Има ли достатъчно работа за всичко добри актьори в България?

Ще ми се да е така. Но мисля, че няма възможности.

Има ли срамна работа във вашата професия?

Ако я смяташ за срамна, не се хващай.

Отказвал ли си роли?

Да, ама не само, защото са срамни. Случвало се е да не ми хареса ролята или пиесата. Но това е сега, в един по-късен етап. Като по-млад съм си участвал на общо основание в тъпотии, аз самият понякога играл съм отвратително, не съм си доизпипвал нещата. И до ден днешен ме е яд за много неща. Без да съм усещал, всъщност съм правил доста срамни работи, тъпотии.

Това са грешките на младостта.

Да, но те трябва да се признават и помнят. Иначе как ще продължиш нататък без да ги направиш отново?

Плашиш ли се от роли? Има ли толкова големи роли, от които все още те е страх?

Не. Но това не значи, че в процеса на работа нещо не може да ме стресне. Но ако е готина ролята, това би ме амбицирало, а не отказало. Зависи и от екипа, с който работиш.

По-суетни ли са актьорите от останалите хора?

Въпрос на характер е. При нас го изисква работата. Може би егото е по-силно.

Е, няма ли много повече роли за добре изглеждащи мъже?

Това е въпрос на географска ширина. Излиза примерно Брад Пит в „Троя“, забива един меч и целият салон припада.

И аз бих искал да си седя вкъщи и пред нас агентът ми да отбива продуценти и сценаристи, които искат да се снимам във филма им, да отсява и накрая да ми даде сценарий за един филм, който ще се снима след една година. И за него аз трябва да съм мръсна дебеля свиня и да напълнея еди колко си килограма. Или ролята на невероятен Ахил, който трябва да има сума ти на брой умения. Защото силно се съмнявам, че ако Брад Пит се зачатка всяка вечер в театъра и през деня снима още няколко неща, и да ходи и на едни репетиции, може да му се получат така нещата. Искрено им завиждам на тези актьори. А не междувременно да се занимавам с детето, училището, парното и още куп неща. Просто се откъсваш от тези неща и се отдаваш изцяло на другото.

Даниел Дей Луиз ходил да живее с диваците, щото щял да играе не знам си какво. И аз искам така. Много ми се ще. Тогава ще се разбере колко пари струвам. Най-малко пред самия себе си. Тогава имаш възможност за много нещо. И не опира само до пари. Хавиер Бардем – изключителен актьор, но в една част от ролите му, нещата опират и до различен грим. Ти, благодарение на грима, виждаш коренно различен човек. Тук освен Мишо Мутафов в „Дзифт“ на Явор Гърдев, не съм виждал някакъв специален грим да има някъде. И аз искам така. И като това свърши, ще си бъда със семейството. И ще си спонсорирам представление в театъра. Те и така правят. Много ясно, ярко и точно бе показано всичко, свързано с театъра, в „Бърдмен“.

Посланик си на „Нощта на театрите” през ноември? Защо реши да подкрепиш тази инициатива?

На мен ми хареса идеята, че тези хора, които правят „Нощта“, правят нещо невероятно от нулата. И искам да им помогна. Ако трябва, дори ще нося кашони. Тоест, бих помогнал във всичко на това начинание. Защото го правят за идеята да се обърне повече внимание на театъра, да се докосне до повече хора. Това трябва да е целта на хората, занимаващи се с изкуство. Ако играеш пред стена, няма как тя да ти кимне, да се разсмее или разплаче. Затова имаш нужда от публика.

Повече за лятното турне 2016 на Трите мечки може да научите от техния чисто нов сайт http://www.threebears.bg/ или от фейсбук страницата им.