Какъв процент от хората в селото идват на вашите прегледи, знаеш ли?

В моето село, което е 3000 души, за един ден минаха 220 човека. Започнахме в 8,30 часа и преглеждахме до късно вечерта, до последния пациент, никого не сме връщали. А в по-малките села, от 50-70 човека, идваха 70 процента от жителите. Дори тези, които не знаеха предварително, по улиците, от уста на уста, от двор на двор научаваха за нас и идваха и те.

На различните места в България хората имат ли по-специфични болести?

В същото село, моето, хората предимно се занимават със земеделие и дори на по-късна възраст продължават да правят това. Като ги питаш: „Какво работиш?“, те казват: „Нищо“, но всъщност имат двор, кокошки, крава или кон и това си е целодневно и нелеко занимание. Та, в това село имаха проблеми с опорно-двигателната система, но това е почти навсякъде. Всички населени места имат нужда от психолог със сигурност. Артериалната хипертония и диабетът са най-широко разпространени навсякъде. Направи ми впечатление, че в районите около Кърджали, където хората работят предимно на полето, имаха заболявания по очите, което е добило гражданственост като „външно перде“, но всъщност се нарича “птеригиум” и се причинява от прекомерно излагане на механични дразнения – слънчеви лъчи, вятър с фини прахови частици, пясък… На Запад това е по-често срещано при сърфистите, от хобито на хората, а тук се получава от ежедневието им, от труда им.

Не е ли по-добре така да си живеят, без да знаят за болестите си? Ето, казваш, че средната възраст е 70, значи си живеят добре, остаряват…

Доста от хората казваха, че не искат да се преглеждат, защото ще им намерим някоя болест и мисълта за нея ще ги убие. Живеят с този страх, но не осъзнават, че ако болестта се открие на по-ранен стадий, тя може да се лекува по-ефективно. Това е и целта на тези прегледи. Когато има нужда (тъй като не можем да отидем там с цялата апаратура и да извършваме ефективно лечение, а пациентът има нужда от по-нататъшно лечение), му даваме данни къде и как да дойде, какво направление да си вземе, на кого да звънне. Много от хората казваха, че няма как да дойдат тук, много от тях никога не са идвали в София. За един 70-80 годишен човек, който не е пътувал много, не може да използва смартфон и GPS и не може да се ориентира в голям град, мисълта, че трябва да дойде в София на преглед, му причинява истински стрес и тя може да го откаже от търсенето на медицинска помощ. В едно от селата – Плетена, кметът на собствени разноски водеше хората тук на преглед.

Кои са истински здравите хора по селата?

По-здрави са хората, които извършват умерена физическа дейност – карат колело или обикалят по планините.

Спомена, че всички имат нужда от психолог.

Със сигурност, но само един кмет за няколко села около Мездра поиска да има психолог с екипа ни. Първоначално хората се притесняваха, мислеха, че ако дойдат при него, значи са луди. След това няколко души се престрашиха, а останалите, като видяха, минаха всички.

Какво ги уморява най-много? Какво ги мъчи тези хора?

Почти на сто процента всички имаха проблеми с опорно-двигателната система, както ти казах, заради тежкия физически труд, който за тях е „Не правя нищо“, а всъщност е част от ежедневието. Един от асистентите ни, който е работил и във Франция, каза: „Българският болен е най-здравият болен“, заради генното богатство, което ни е заложено. И наистина хората никак не са капризни към условията на живот, скромни и отрудени са, така е минал целият им живот. Това, което ги мъчи, е самотата и спомена за мястото, за селото, което преди години е било живо, имало е млади хора, къщата е била пълна, а сега има пустеещи дворове, празни къщи, възрастни хора… А и носталгия по младостта.

Сигурно много ви се радват, като отидете…

Много ни се радват, защото в тези села, където ходим, няма много млади хора. Децата им са или в по-големите градове, или в чужбина. Идваха дори да си поговорят, да си поседят, да се оплачат, не бързаха да си тръгват. За тях лекарят не е просто медицинско лице, а някой, на когото могат всичко да кажат. На някои места, на които се върнахме, вече бяха подготвени и ни носеха кутия бонбони, терлици, подаръци, а за почивката ни бяха приготвили тиква с мед.

Тази година завършваш, следва специализация. После учене цял живот, ниска заплата и работа с хора, които са толкова бедни, че могат да ти донесат терлици – от сърце, но и защото нямат друго. Наистина ли искаш да останеш тук, а не да заминеш някъде, където ще бъдеш истински добре оценен и финансово?

За извън България съм мисли толкова, доколкото да си повиша собствената квалификация. Аз малко или много съм задължен да се отплатя на хората, които са ми помогнали да стана лекар – близките ми, фондацията, преподавателите. Ако не заради друго нещо, се чувствам длъжен да остана и да помагам, както те на мен са помогнали.