Те като нямат отношение, не трябва ли ние, гражданите, да имаме? Ето, хората с пари, които сега си купуват апартаменти и строят сгради в центъра на София, може би трябва да се грижат за това как изглежда столицата ни?

Това, че хората имат пари, не значи че имат добър вкус.

Виждаме, че българските новобогаташи (с малки изключения) са обикновени селски парвенюта. С това започнахме – много е важно как и къде си израснал. Ако изначално нещо е сбъркано, ако е станало накриво, то е непоправимо.

Каквито и усилия да влагаш, както и да имитираш, нещата са непоправими. Ето, виждаш подигравката, която се извърши с архитектурата на Кишо Курокава (бившия Японски хотел). То ако не беше толкова тъжно, да умреш от смях. Но не смятам, че след като държавата е абдикирала, гражданите трябва да нехаят. Нужни са строги правила. Ето, например, циганите не са стигнали до самосъзнанието, че не могат да лепят обяви по стълбове, сгради и изобщо където си поискат. И понеже не можем да очакваме от тях сами да преодолеят този проблем, то това трябва да се регулира чрез строги законови норми, които да се налагат безскрупулно. А не да си затвориш очите и да те домързи. 

Не са само циганите, и ние не се грижим особено май… 

Ние сме по-зле, защото се предполага, че сме на по-високо цивилизационно ниво. Достатъчно е да погледнем къщите, в които живеем, за да се убедим в обратното. Да не забравяме и че хората, които идват от провинцията, повечето хора, не харесват средата, в която идват. Тя им чуждее, донякъде я мразят и презират.

Българинът като цяло няма градска култура, защото е селянин и той не може да разбере какво лошо има в това да пробие дупка за климатик, където му падне.

И понеже той не може да разбере, затова това е работа на институциите и общините. Да има закон, който да прилагат стриктно, а не да чакат европейците да ги накажат и глобят и чак след това да действат. Но пък как да искаш учителка по руски или семпъл икономист, какъвто беше Софиянски, да го могат? За да стане нещо такова, под шапката надолу трябва да има хора със знания и умения. И пак не е сигурно, защото пък от другата страна е съблазънта от далаверите и идеализмът избледнява. 

Ти би ли го правил това? Би ли работил на държавна служба в подобен отдел? 

Не, на държавна служба – не. Не съм способен да извършвам такава работа, пък и имам други житейски цели. Бих могъл да допринасям, както го правя и досега. Да съм активен, но вътре в политиката и администрацията – не.

Как тогава ще допринасяш? 

Не трябва да се спира да се говори за това, за тези проблеми. Макар че по света стават страховити неща и непрекъснато едното измества другото. Точно на това разчитат хората от властта – че проблемите подскачат като пинг-понгово топченце. И в един момент дори преставаш да го забелязваш. Просто двама си играят без топченце в уютната атмосфера и правят каквото си искат. Предимно крадат, каквато е основната дейност на нашата политическа класа. Сигурно има и такива, които искат да подобрят ситуацията, но дали имат компетентността, образованието, капацитета да го направят? Всичките политически сътресения, всичките протести и желания за промяна, са именно за това. Защото иначе просто приемаш и се примиряваш. 

Сигурно не им е приятно на някои хора да ги критикуваш – тях или работата им. Какво си чувал за себе си? 

Каквото и да съм чувал, съм забравил. Със сигурност има хора, които не харесват нещата, които казвам. Аз съм преминавал през различни житейски ситуации. Но сега не мога да не се възползвам от интернет епохата и да не казвам и показвам какво мисля. Та, чувал съм различни неща. Ако ме питаш за политически – може би съм соросоиден задник или спадам към грантовите интелектуалци, всичките от този сорт глупости. Но не ме интересува особено, честно. Дори е забавно, като зная кои са източниците на тези определения.

А комплиментите вълнуват ли те? 

Когато видя суперлативни оценки за осъществена работа, за сценографските ми неща, това ми доставя удоволствие. Особено като се увенчаят и с награда, не съм чак толкова лишен от суета. Но и това бързо минава. 

Колко време минава от скицата до осъществяването й на сцена? 

Напоследък става светкавично. Зависи и с кой режисьор работиш. Последният – Деян Донков (“В очакване на Годо“ в театър “Азарян”) е такъв. Работата ми с Явор Гърдев също беше такава – от една рисунка се роди цялата сценография. Това е интересното на театъра – той е материя в движение. Има и по-технически и прецизни художници. За мен е по-важна идеята, която може да бъде родена и в една малка рисунка. 

Брат ти май е от тези „по-прецизни“ художници? 

От малък Ясен е такъв – по-прилежен, концентриран в една-единствена сфера. Това, което прави той, изисква много време. И той произвежда изкуство, но по различен начин от мен. А днес една малка рисунка можеш да я дигитализираш, да се разчертае и нарисува с невероятни компютърни програми и накрая да се осъществи в едно сравнително голямо пространство, каквото е театралното, а и да е функционално. 

Ще измести ли компютърът рисуването с ръка? 

С компютърните програми пак рисуваш. Много млади и талантливи хора не знаят какво е рисуване с класически методи, а са виртуози с новите технологии. Но основата е рисуването и не го казвам, защото съм консервативен или верен поддръжник на класическите методи. Дали ще го правиш с мишката или с молив, то си остава рисуване. Вече съществуват много нови форми визуални изкуства, отдалечени от рисуването. Това не ги прави по-малко изкуство, а да не го отчиташ е проява на невежество и изостаналост. 

Преподаваш “Графичен дизайн“ в НБУ. Как се възприемаш – като преподавател на изкуство или като проповедник на изкуство? 

По-скоро като проводник. Мнозинството студенти не разбират, че в изкуството, част от което е графичният, сценичният, интериорният дизайн, има много странични знания, които могат да ги обогатят. Те ги мислят за ненужни и искат бързо да постигнат конкретно знание, метод, които ще ги отведат до престижна работа, кариера и т.н. А пътят е дълъг и трънлив, но ако поемеш по него, доставя и невероятно удоволствие.

Всички останали истории може да откриете на www.untaggable.bg