Наскоро четох една книга с разкази. Авторката, която отдавна вече не живее тук, отбеляза, че по времето, когато е заминала от България, се е казвало „ще избягам“, а не „ще замина“. Ти избяга или замина в Италия? 

Имаше и още един термин, още по-лош – „невъзвращенец“. Това се прибавяше към “да избягаш”. И носеше много страдание на роднините и на приятелите. Абсолютната увереност, че ти никога няма да се върнеш в родината си. Когато заминах, беше по времето на т.нар. “перестройка” и вече се бяха малко олекотили нещата откъм пътувания. Аз заминах с 3-месечна виза, след което ходех няколко пъти в посолството ни в Рим да ми я удължават. Накрая след една година се върнах в България с паспорт, чист от печати. Тогава вече промените бяха по-видими и примката се отхлабваше. Но дълги години се занимавах с визи, редях се на емигрантските опашки и т.н. Днешните поколения не могат да си представят какво удоволствие и привилегия е това, да имаш едно картонче в джоба си (личната карта), с което можеш свободно да пътуваш. 

Да, дори само заради това носталгията по социализма ми се струва безумна. 

Носталгията по социализма е като тийнейджърско акне на стар човек. Толкова нелепо. Втълпена на младите поколения от разни баби и дядовци, които всъщност митологизират младостта си. Смешно е. Лошото е, че с това спекулират партиите.

Всъщност, да изпитваш носталгия по нещо толкова отвратително не е дори смешно или нелепо.

Това си е направо психологически проблем. 

Вие не бяхте ли привилегировани от гледна точка на пътувания заради баща ви? 

От тази гледна точка, че можехме да пътуваме, може би да. Макар че наистина големите ни пътувания като деца мога да ги събера на пръстите на едната си ръка. Да, това беше една от привилегиите, че ни пускаха. Но не винаги. Веднъж баща ми пееше в „Дон Карлос“ в Мадрид и трябваше да отида за 20 дни при него. И не ме пуснаха. Казаха, че визите се загубили от куриера. Тогава имаше куриер от консулството, който отиваше в посолството да вземе визите. Хората нямаха пряк достъп до посолството. Та, този куриер според тях беше загубил куфарче с около 20 паспорта. Така и не отидох и ми беше много мъчно. Когато пътувахме, се чувствах страшно задължен да нося каквато и да е информация на приятелите си. Те гълтаха жадно. Плочи, книги, албуми… Прожектирахме по-късно и филми. Любопитството беше неистово. 

А към вас имаше ли очаквания като „синове на баща ви“? 

Не, нямаше никакви очаквания. Напротив, мен не ме приеха в Художествената гимназия, а в Академията ме приеха от втория път. Така че аз не съм ползвал никога връзки. От всички нас, от моите връстници, се очакваше едно и също. Влизаш в едно определено русло. Разбира се, талантливите винаги се отличават, независимо в какъв строй живееш. Друг е въпросът дали някой ще позволи на този талант да се развие. При мен развитието беше плод на щастливи случайности. Баща ни имаше възможността да ни изпрати да учим в чужбина, но предпочете да не го прави. С брат ми вървяхме чинно по пътя на всички български деца.

Щеше ли да е различен пътят ти тогава или пак днес щяхме да си говорим тук? 

Щеше да е различен. Не зная дали щеше да бъде по-добър или по-лош, но нямаше да е същият.