Син е на известния оперен певец Никола Гюзелев и въпреки че е пътувал с баща си извън България една идея повече от връстниците си, твърди, че семейството му не може да се „похвали“ с номенклатурни придобивки. Възпитан в артистична среда, той се докосва до изкуството още като дете, въпреки ограниченията, които налага социалистическият режим. Детството му минава именно под неговия знак, но не е от тези, които бъркат носталгията по най-безгрижните години с носталгия по онзи строй. Рисува от дете, но въпреки таланта и фамилията си, е приет в Художествената академия след втория опит. Трупа стаж в Милано като дизайнер в едно от най-популярните италиански списания, но в един момент решава да се прибере в България. Не от патриотични подбуди. Рисува повече, отколкото показва, но силата му в последните години е сценографията. Дразни се от естетически несправедливости и се кълне, че не се оглежда за тях – те просто попадат пред очите му. И не се притеснява да говори за това. И да го фотографира. Враг на висящите кабели, външните тела на климатиците, несправянето с облика на София, некадърните управници и още няколко дребни неща от живота. Води ожесточена битка с тях от профилите си в социалните мрежи, но се кълне, че не би го правил от поста на държавник. Приятно суетен, нарича себе си артист и изобщо не се интересува как го наричат другите. Минава през живота с любопитство и вкус, и в опити да го направи една идея по-красив.

Чавдар Гюзелев в Интервюто.

Как се формира вкусът според теб? 

Да се говори за формиране на „добър“ вкус е сложно, веднага ще се намери някой да каже, че това е относителна материя. Да имаш добър вкус не е свързано с интелекта или с рациото. Има много интелигентни хора, които имат лош вкус, за обратното не съм сигурен. Както и таланта, раждаш се с него, но след това трябва да го развиваш и да му даваш насоки. Не е константа. В някакъв момент може и да го загубиш или пък да го подобриш. Основата на моя вкус е формирана още като дете, от средата, в която сме израснали с брат ми. След като баща ни започна често да пътува, той носеше вкъщи духа на цивилизования свят. Чрез книги, албуми, плочи – от опера и френски шансони, през италиански канцонети до рок музика. Всичко това определя някакъв светоглед. Но най-вече албумите за ренесансови художници, те ни повлияха много. Аз и до ден днешен си ги спомням – Микеланджело, Леонардо, Рафаело… Паралелно с тези велики художници и ние като всички деца се увличахме по комикси. Тогава имаше много френски комикси и с Ясен ги прерисувахме с часове наред. Явно това ни е теглело. Така че, паралелно с високата култура, бяхме потънали и в поп културата. Щеш не щеш, това е основата, която формира вкуса ни. И съм убеден, че е било причината по-късно да развия любопитство към изкуството. Посягаш към библиотеката, там са „Илиада“ на Омир или „Ад“ на Данте и потъваш в тях, разглеждаш илюстрациите, четеш. След тази основа, разбира се, трябва да получиш и качествени натрупвания. 

Ти къде ги получи тези натрупвания? 

В Италия. Явно дотогава нещо в мен е креело, тази жажда и любопитство към „оня“ свят. За нас, които излизахме на „стари години“ от България, срещата с този свят беше истински шок, като чук се стоварваше върху главите ни. За младите пътуването сега е нещо съвсем нормално, но при нас не беше така.

Аз и до ден днешен съм запазил трепета си, когато тръгвам за някъде. Все едно няма да мога да отида отново, все едно ще е за последен път или пък няма да ме пуснат.

Всяко едно пътуване го преживявам със страшна емоция. Когато отидох в Италия, попаднах първоначално в Парма – богат, красив град, направен с много вкус. И тази красота лека-полека прониква в теб. И в един момент изживяваш нещо като „стендаловия синдром” от безумната красота (в Италия на него му е прилошало от красотата във Флоренция). Аз като съм на такива места, страдам постоянно от този синдром. 

Дете на социализма ли си или на прехода? 

Дете на социализма съм си – до 27-28 годишен живях в социализма. Бях отдавна формиран човек, когато се случиха промените и това личи най-вече в нескопосаното ми отношение към парите.

Ние така растяхме – знаехме,  че няма да печелим пари и нямахме желание за това, защото нашата съдба беше финансово (и по какъвто и да е било друг начин) предопределена.

Когато дойде промяната или „нормалния свят“, появиха се и всички изисквания – сам да се справяш със света, да разчиташ на това, което можеш да дадеш, за да получиш това, което заслужаваш. Радвахме се, бяхме в еуфория, но предстоеше адаптация и много разочарования. Разбира се, за хитреците това бяха добри времена. Старата номенклатура възкръсна и днес наследниците й се радват на чудесно състояние. Беше време, в което се фалшифицираха и създадоха нови биографии – някои потънаха в забвение, други се събудиха като “световноизвестни” и повярваха в новата митология.