Да, разбира се, то е много просто за мен.
Ако в един-единствен миг усетя, че не ми се тръгва за работа, аз ще позвъня и ще кажа: „Аз съм дотук“.
И непрекъснато си проверявам динамичния стереотип – сутрин какво правя и се подготвям и излизам за репетиция и цялото ми същество е заето с това и не искам то да ме подвежда. Като тренинг е – оставям си свободата да мисля за други неща, ходя пеша, целеустремено, не че закъснявам за някъде, но ходя бързо и възприемам всичко със страничното си, периферното си зрение и го правя, защото е необходимо и ми е полезно. И започвам да се радвам от това, че го върша и така си се навивам, навивам, навивам…. Но никога няма да се докарам до деня, в който да нямам физически сили, да нямам този интелектуален и мисловен заряд и сцената за мен да се превърне в напън. Ако за мен е напън, представям си какво ще е за хората, които ме гледат – истински напън.
Не искам да употребя думата, но не са за завиждане тези хора. Съчувствам им и ги разбирам, но не ги оправдавам. Винаги можеш да започнеш наново. Резултатът от нашата демокрация е, че поне винаги имаш избор. Това всеки го има.
Защото не съм глупава. Не ме блазнят постовете и позицията на властване над другите. Народният театър е един много сложен механизъм, много задръстен. Това е точната дума, а и трябва много време за това. Трябва да се започне от нулата, трябва да подготвиш хората, да ги убеждаваш, защото това, че четвърт век отлагаме промяната, не значи, че не трябва да я направим. Иначе Народният театър е много привлекателно място. Той стои много стабилно и добре на фона на българската култура. Любимо място е на публиката, дори влизането в тази сграда е свещено за хората, около него има магия. Когато ми предложиха, си помислих, че ако бях поне с 20 години по-млада, щях да се навия. Но аз вече 20 години имам екипа си и се занимавам с Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и считам, че една кауза за един човешки живот е достатъчна. Преминахме през всички перипетии и през всички правителства за тези години.
Имам две любими авторки, едната от тях е Маргьорит Дюрас. Заобичах я, защото ме изтерзаваше, докато я чета. Тя така тиранично ми влияе на мен като на читател и ме заставя да мисля, без да асоциирам свободно, без да ползвам въображението си. Връщам се да разбера, някои неща не разбирам… Възможността да изричам неин текст е най-голямата провокация и най-големият подарък, който мога да получа на тази възраст. А и работата с режисьора Стилиян Петров – млад и чувствителен човек – ме кара да се чувствам добре. Той е толкова отдаден на Дюрас, толкова емоционално и интелектуално мотивиран да се занимае с това… За възрастта и опита си притежава едно невероятно качество, което малко режисьори имат – като си избере артистите, в целия период на работа не зная как, незабележимо, но при мен изработи усещането за това, че съм необходима и единствена за тази работа. А ние сме четири актриси на сцената. Това просто е талант, който рядко се среща и на него му желая добри перспективи да има, добри проекти. Много рядко се срещат хората, които ни карат нас, актьорите, да се чувстваме така.
А какво повече му трябва на човек от това да знае, че е необходим? Та това осмисля цял живот!
Аз поне винаги държа да се чувствам необходима. Та, тази пиеса ме привлича, провокира, респектира, кара ме да се чувствам жизнена, енергична и мисля, че удължава живота ми. Но отсега си мисля и нещо друго – какво трябва след това да ми се случи, за да бъде притегателно за мен?
Билети за „Корабът нощ“ може да купите на касите на НДК или онлайн ТУК.