Кога си дадохте сметка, че не сте вечна? На 20 всеки си мисли, че ще е вечен.

Не съм си мислила и тогава, че съм вечна. Но винаги съм искала да живея по-дълго. И тъй като вече много съм живяла (имам 73 години зад гърба си), мисля, че имам сили и мога да поживея още.

Но нито за миг не ми излиза от ума това, което първо знаем, още като се родим – че един ден ще умрем. И не ми се иска моят край да бъде случайност, глупава грешка на някой, който да ме бутне или да ми падне тухла на главата. Не ми се иска да е и от някаква болест, която ще ме кара да се гърча като червей. Някак си сега не мисля точно за смъртта, мисля си повече за живеенето. Но мисля, че съм в някаква подготовка за това, че отрязъкът, който ми остава, е по-краткият.

И започвам да се уча да се разделям с нещата, които обичам.

Как става това разделяне? Не е ли ужасно трудно, направо невъзможно ми се струва?

Не знам още как става, мисля си го.

С какво се учите да се разделяте?

Случва се например, когато най-важното за теб стане свободата на другия, осъзнаването, че той е личност, отделен човек, той има нужда от своето си пространство, от свободата си. Нашата обвързаност и стереотипите  – семейството, децата – всичко това ни вкарва в един капан. Искам всеки, който общува с мен, да се чувства свободен. Така и аз ще съм по-спокойна. Без мен може. Без всеки може.

Това е така. Ама е малко тъжно.

Не е тъжно, това ни кара да се чувстваме по-пълноценни като необходимост на тези, които ни заобикалят. По-отдадени и предани на това, което вършим, на работата си. Но изисква постоянство и търпение, изисква смирение, изисква съчувствие, изисква съпричастие. Трите С-та, така ги наричам аз. И те са много важни.