В кой момент усетихте, че владеете сцената?

Не мога да кажа за себе си това.

Всяко представление е изпитание. Винаги, заради хората, които са влезли в салона, искам всяко представление да ми е като първо – така, както на тях им е първото. Всеки зрител заслужава да се усеща като че ли е бил на премиера.

И това изисква може би повече отдаденост или концентрация, или посвещение може би. Това ме движи. Искам някак си (и мисля, че успявам) да превърна публиката в партньор. И това ми е напълно достатъчно. Да влиза в това, което правя. Да мисли заедно с мен. Повече да мисли, отколкото да чувства.

Не е ли важен крайният резултат – хората да влязат в салона и да се вълнуват заедно с вас?

Много е широка палитрата, има много неща за забавление, има и много  спектакли, които са белязани със знака на задълбоченост, проникновения, търсения, на различни видове театрален език. Много е разнообразно, има много талантливи млади хора, които се появяват, които са провокативни. За всеки има. Но за съществуванието на театъра е много важно да има не точно стратегия, защото е изтъркана дума, но да се прави нещо за културата.

Жалко, че образованието, културата, здравеопазването не са най-големите и основни приоритети. Една нация трябва да бъде здрава, образована  и да има културен багаж. А нашето минало; мястото, на което се намираме; всичко, което е заложено с векове на тази територия, наречена България, ни задължава да отговаряме с достойнство и в съвремието.

А театърът? Да, много са театрите за толкова малка страна. Излизането от съществуващото положение не може да стане ако не се променят основни изисквания и закони, защото вече натрупаният капацитет от хора, които са квалифицирани за тази работа е голям. С какво биха могли да се занимават, какво може да им се предложи? Ние нямаме драма – педагогика. Това, което се учи в училището, може да бъде абсолютно театрализирано. За театър трябват пари, всичко в него струва пари, колкото и да сме над нещата ние, артистите. Но един живот минава в това, че все не си получавал толкова, колкото заслужаваш.

Да, пък и финансовата оценка на труда също е важна.

Аз лично приемам, че когато нямаме добра икономика, не мога да очаквам кой знае каква материална облага от това, което върша. Когато знам, че хората ровят по кофите, за да си осигурят насъщния, аз не мога да се заливам в изобилие. Състоянието на хората, които срещам ежедневно, тяхното битие и положение, ме тревожи. Не мога да се чувствам спокойна и лъчезарно да се усмихвам.

А и не може да си щастлив сред нещастни хора.

Да, не може. За да си доволен в това положение, трябва да си дебил. Да мислиш, че си безпогрешен и че правиш всичко, както трябва.  Вероятно това е изпитанието на човешкия живот – когато сгрешиш, да си направиш заключенията и да си вземеш поуки, да не повтаряш грешките си. Ние зацикляме, защото постоянно потъваме в едни и същи грешки.

Защо го правим?

Не зная, не  мога да си го обясня. Знам, че за себе си се старая да не повтарям грешките си или изобщо да не ги допускам. Доста сложен въпрос, философи може би ще продължат да мислят върху него…

А ние ще се опитваме да не ги повтаряме…

Някаква лакомия на живеене има, което не е живот, а мимикрия.