Влизаме в театър „Азарян“ на пръсти. Залата е празна и полутъмна. Въпреки че някъде в бекстейджа все още се работи по декора, почти не се чува шум. Всички, най-вероятно дори неизказано, пазят тишина, когато тя е там. Седи на първия ред, на местата за публиката. В едната си ръка държи кутия с цигари и запалка, другата е отпуснала върху скута си. Чака ни. Преди нас е дала още едно интервю за телевизия. Отдавна съм разбрала, че е звезда не само заради класическата си красота и безспорния талант. Тя притежава изключителна самодисциплина и очаква от другите почти колкото от себе си. Поздравяваме се и сядам до нея. Говорим си. Яна снима. Толкова дълго съм се готвила за първото си интервю с нея, а не я питам дори наполовина това, което искам. Около две-три минути след разговора Яна продължава да я щрака. И тя отдавна се е готвила за тези снимки. Цветана се движи, за да намерят най-добрата светлина. Тогава разбирам, че залата не е полутъмна, а е полусветла. Защото светлината е тя.

Цветана Манева в Интервюто.

В кой момент от кариерата си започнахте сама да избирате това, което да играете?

Първо, винаги съм искала. А започнах тогава, когато системата позволяваше. В държавния театър до 90-та година беше невъзможно, защото ни разпределяха за роли. От 90-та година насам аз си ги избирам. Играя само това, което искам. Което много искам.

Каква трябва да е една роля, за да я поискате?

Да не се повтаря с нещо, което съм правила, да е провокативно за мен, да е изпитание, да преодолявам нещо, да донаучавам, да е нещо, с което да проверя възможностите си, да разширя лимита си.

Аз съм човек, който обича да напуска лимита си, защото никой не знае колко и какво може. За да разбере, трябва да опита.

Това е моето движение – че се опитвам.

Случвало ли се е да грешите в избора си на роли, на режисьор..?

Не. Разбира се, оценката на успеха не е само в крайния резултат. Всички се надяваме той да е прекрасен по принцип. Аз се интересувам от самия процес на работа. Той трябва да ми донесе нещо ново, да е взискателен към мен, защото аз съм взискателна към себе си и това ми дава свободата и правото да бъда взискателна към другите. И едно плътно съществувание ми е, докато работя. То ми е урок, предоставен от съдбата. Да те потърсят, да ти предложат заглавие, което отговаря на твоите интереси.

Има ли моменти, в които не сте се чувствала уверена на сцената, в които сте губила контрол?

Нямам такъв момент. Няма начин да се случи, като съм концентрирана.

А забелязвате ли такива моменти при другите на сцената, когато сте в публиката?

Понякога се усеща нещо, което минава формално, по-външно, но не се замислям, когато гледам театрално представление, не изследвам механизми или някакви случаи, или евентуални грешки, които се допускат, тъй като не знам каква е конструкцията.

Какъв зрител сте?

Наивен, непорочен зрител съм. Ходя, гледам, вълнувам се, смея се , плача… След това чак си давам сметка колко ме е удовлетворило и колко емоционално се обвързвам през цялото време.