Христофор Караджов – Карай напред!

Христофор Караджов – Карай напред!

1 март ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Личен архив

Никой не е застрахован от подобни инциденти, но в САЩ поне имате добри медицински застраховки. Каква част от лечението ти изплатиха от застрахователната компания? Предполагам, че подобни сложни операции изобщо не са евтини?

Ха, пари! Въпросът не е кое колко струва, а какво е отношението и как е организирано всичко. Но щом питаш, ще кажа, че говорим за милиони, без преувеличение. Болничният престой и операциите бяха покрити изцяло, но това не изчерпва разходите. Само модерната количка, която споменах, струваше около 6 хил. долара, които ми ги събраха приятели и съученици от гимназията, понеже застраховката тогава беше склонна да плати само най-базовия, много по-тежък модел. Като цяло, дори със сравнително много добрата застраховка, която имам като университетски преподавател, всяка година трябва да си предвидя поне десетина хиляди долара в медицински разходи за различни плащания, консумативи, процедури, рехабилитация. Така ще е до края на живота ми. В България това ще е по-евтино, но и застраховките са по-хилави, и доходите са много по-малки. Парите са само мерна единица, която не може директно да се пренася между държавите. Ето, моят приятел Николай има нужда от консумативи за около 300 лева месечно и няма откъде да ги вземе. Той не е ли човек? Защо за него не могат да се намерят? Да не би да говорим за милиони тук?

Какво всъщност са направили хирурзите, за да те „съберат“ отново? Четох , че инцидентът е бил много сериозен.

Направих елементарна техническа грешка, като изпуснах канта на външната си ска. Хлъзнах се по хълбок, теренът ме извъртя и се натресох гърбом в едно дърво практически с пълна скорост. Хирургът ми каза, че е виждал толкова разбити прешлени само при хора, ударени от камион. Събирал е гръбнака ми парче по парче буквално и е укрепвал всичко със скоби, пръти, винтове от титан и стомана. Сложна операция, около девет часа. Година по-късно трябваше да й правят ревизия, понеже развих рядко усложнение (аз съм шампион в тази дисциплина). Хайде още десетина часа под ножа! Не мога дори да мисля как жена ми ме е чакала и двата пъти в болницата, докато изляза от упойка – със съзнанието, че животът ми виси на косъм и че нашият живот никога няма да е същият. Но сега поне съм сглобен солидно, не мога да се разпадна.

Кой ти каза лошата новина? Как се съобщава подобно нещо, че може никога да не проходиш?

Не съм изживял някакъв такъв момент като по филмите, в който влиза доктор и ти казва, че няма да ходиш. Медицината е игра на проценти. Лекарите правят каквото могат и понякога успяват, понякога – не. Никой не ме е лъгал и не ми е обещавал повече, отколкото могат да ми дадат. Но не съм чул и обратното. Моят хирург, който ме оперира, само ми каза в самото начало: “Предстои ти голямо пътуване”. Той е един от най-добрите специалисти в гръбначната хирургия в Калифорния.

Моментите, в които смяташе, че няма да се справиш с „новия“ живот?

Честно казано, не съм мислел, че няма да се справя. Не че не съм имал периоди на съмнение, тъга, дори отчаяние. Имам някаква настройка в мозъка, която не ми позволява да се разкисна за дълго време. Няколко дни в най-лошия случай. Не е някаква особена сила на характера, просто съм си такъв. По-късно срещнах много хора в сходно положение и всеки се справя по някакъв начин. На много от тях им е в пъти по-трудно дори. Безпредметно е да мисля, че не мога да се справя, след като съм стигнал дотук.

Животът е един – нов или стар. На гърба на количката си имам стикер Get Shit Done. Грубо от английски, това е нещо като: “Свърши го, направи го”, но е непреводимо директно заради играта на думи. Затова бих го казал на български като: “Карай напред”.

До голяма степен това е и мотото ми, на което гледам да не изневерявам твърде често.

С какво се раздели завинаги след инцидента?

Със самосъжалението.

А какво научи за себе си и тялото си след него?

Че не мога да му заповядвам. Мога само да го помоля. Хората често намират някой или нещо да обвиняват след подобни инциденти.

Ти имаш ли своите „виновници“?

Не. Никой не ми е виновен, просто извадих лош късмет. Съветваха ме да съдя курорта, но аз се отказах. Виждаше ми се непочтено, а и те с нищо не са ме ощетили. Аз съм се пуснал по тая писта по своя воля, като отличен скиор. Дърветата си растат в гората край пистата. Законите на физиката важат за всички. Толкоз.

Колко време след операцията се върна на работа в университета, където преподаваш? Как се чувстваше?

Точно година по-късно, макар че влязох в класна стая за пръв път около 4 месеца след инцидента. Можех да започна да преподавам някъде 6-7 месеца след него, но просто имах възможност да си дам повече време за адаптация и го направих. Чувствах се мотивиран, но не беше никак лесно. Беше ми някак си неловко със студенти, които ме познаваха като енергичен преподавател, който постоянно ходи из класната стая и ръкомаха. А сега бях седнал, сравнително статичен. После свикнах, отърсих се от това усещане. Дори не си давам сметка понякога, че има хора, които са ме виждали “преди” и за тях срещата с мен сега може да стряскаща отначало. Но им минава и на тях.

С какво се промениха медиите от времето, когато пристигна в Америка, до днес?

Експлозията на социалните медии, разбира се, представлява една от най-големите революции в масовите комуникации. Е, интернет преди това – можете ли да повярвате, че е само на четвърт век? Помня колко бях горд, когато направих първата си покупка онлайн през “Амазон”. Беше в началото на 1998 г., дори помня книгата, която си поръчах – сборник с известни речи на различни хора. От Цицерон до Чърчил, Рейгън, дори Горбачов имаше. А сега всички говорим на Фейсбук! Промяната е невероятна, макар и да го забравяме понякога, защото вече ни изглежда естествено да е така.

А в България?

Тъжно ми е, че престижът на журналистиката, на медиите в България, е толкова рухнал. Мога да говоря с часове за това, но най-много ми е жал, когато гледам приятели, бивши колеги, които се продават за жълти стотинки. Уви, много малко са изданията, към които имам принципно уважение в момента. Всеки може да има зависимости и пристрастия, да прави грешки. Имам предвид не това, а пълната корумпираност, продажността, когато знаеш, че си оставил съвестта си на закачалка в антрето на редакцията. Или в къщи, понеже толкова много журналисти, блогъри (и тролове) днес работят от кухнята си. От друга страна, кой съм аз, за да съдя? Имам твърде привилегирована позиция в много отношения и не ми се налага да правя кой знае колко компромиси. Опитвам се да разбера тъжното състояние на българските медии не като моралист, а като анализатор. Разговарям с много хора, правя си изводи. Чета много. Тъжно ми е, обаче, няма да крия. Познавам и твърде много честни, сериозни журналисти и те ми дават сериозна надежда за промяна. Навит съм да участвам в нея.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Обикновени деца с необикновен слух
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино