Току що се опитах да се сетя кога е последният път, когато съм виждала някой в инвалидна количка в София. Не можах да си спомня. И то не, защото няма такива хора тук. Трудно им е да се придвижат. Най-вероятно им е трудно дори да слязат пред блока си. Чувстваш ли се „късметлия“, че този инцидент ти се е случил на друго място?

Е, “късметлия” точно не се чувствам, понеже не съм искал да се прасна в дърво – нито тук, нито дори в най-страхотния швейцарски курорт. Но, да, има разлика къде ще живееш инвалидността след като ти се е случила. Имам един приятел през Фейсбук, Николай Божиков от Калофер. Момчето е с прогресиращо неврологично заболяване, напълно парализиран е към момента, диша на вентилатор, може да движи само компютърната мишка. Страшен симпатяга, с невероятен дух. Събира пари за местното читалище, обожава футбола (ЦСКА!), не се предава, въпреки че идиотската система в България го обрича буквално на домашно затворничество за много години. Получава някаква мизерна пенсия от 200 лева месечно и дори няма лекар, който да го преслуша, когато е болен. А за някой на вентилатор това е изключително важно! Пие антибиотици с преглед по телефона, понякога и без толкова. От здравното министерство му казват, че нищо повече не могат да направят за него и прехвърлят топката на социалните, които си траят. Как може такова нещо да съществува изобщо като отношение в съвременна държава?

Как е пригоден градът, в който живееш, за хора в твоето положение?

Лонг Бийч е сравнително равен като терен, плюс-минус няколко хълма, което го прави удобен за някой в инвалидна количка. Навсякъде има скосени тротоари и рампи за влизане в сградите. Тоалетните също са пригодени чрез разширяване. Автобусите имат рампа и специално място за инвалидни колички. Същото е с практически всяко обществено място, бизнес, кино, ресторант и т.н. Навсякъде има предвиден и паркинг, където мога да сляза удобно – аз имам нужда да мога да си отворя широко шофьорската врата, за да разтоваря количката си. Всичко това се прави по силата на федерален закон, чиято 25-а годишнина наскоро отбелязвахме. Т.е. не винаги е било така и тук. Но в момента нямам практически никакви ограничения в придвижването си. Много рядко ми се случва да се сблъскам с някой вход, който е твърде тесен или наклон, който е твърде стръмен, за да мога да се справя сам с него. Ето един случай от първото ми лято в инвалидна количка. Понеже още не бях особено опитен и координиран, ми се случи да забода предните си колелца, както бързах да пресека улицата близо до дома ми. Изхвърчах и се пльоснах на улицата. Хора ми помогнаха да седна обратно, понеже аз иначе нямам начин да го направя. Това се случи пред едно популярно квартално кафе. Оказа се, че собствениците му, които са ме виждали много пъти, на следващия ден се обадили на градските служби и те дошли и оправили скосяването, така че да няма дори и минимален ръб, в който да могат да се запрат колелата ми. След два дни, когато минах пак от същото място, този път бавно и внимателно, там имаше кръпка от прясно сложен асфалт, гладка и чиста.

Сигурно всяко иначе обикновено и не изискващо усилие движение в началото е било трудно за теб. Кое всъщност неочаквано се оказа най-трудно?

О, да, ужасно трудно! Да призная, чувствах се изцеден само да изкарам един ден във вършене на най-нормални неща. Всеки трансфер (местене от количката на леглото или обратно) ми се виждаше като върховно усилие. Освен това се страхувах да не падна, понеже нямам практически никакви работещи коремни мускули, а без тях равновесие се пази трудно. Случвало ми се е да искам да мога да скоча и да взема нещо от кухнята, например и съм виел от безсилие, че не мога. Падал съм заради собствена непохватност или заради терена. Постепенно се научих как да бъда по-сръчен и сега повечето такива действия са ми автоматични, включително и пазенето на равновесие. Най-трудно се оказа това да се заредя с търпение и да се науча да изчаквам, да планирам, да обмислям предварително действията си. Аз съм спонтанен човек. Не обичам организацията и прекомерната подреденост. Но не мога без нея сега. А най-трудна за свикване е невропатичната болка. Тя варира между парене и остро разрязване и е общо взето постоянна. Но и за нея си има билки, с които мога да й бая. Донякъде.

Можеш ли да изброиш няколко неща, които ние, които се движим със собствените си крака, не можем да предположим, че са по-трудни за хората в инвалидни колички?

Много рано разбрах, например, че тротоарите са леко наклонени, за да се оттича водата и че това налага постоянна корекция, когато си на колела. Ходещите просто не забелязват такива минимални наклони, но за търкалящите се те са доста осезаеми. Първата ми инвалидна количка беше примитивна, тежка и много трудно маневрирах с нея. Затова всяка дребна неравност ми беше трудна за прескачане, понякога невъзможна. Постепенно се научих как да се справям с това, а и модерната количка, с която съм сега, помага неимоверно. Научих се отново да карам – с ръчно управление, т.е. всички рефлекси са ми в ръцете сега. Отначало ми беше много трудно да превключа след толкова години с крака върху педалите. Мисля, че съм отличен шофьор, внимателен към останалите на пътя. Никой дори не подозира, че съм инвалид, когато съм в “Тойота”-та си.