Малко е изтъркано, но живееше ли с комплексите на дете на известни родители?

Не. Първо пораснах в музикалното училище, където родителите на повечето деца бяха популярни музиканти. Второ, аз толкова обичам тоя човек и съм толкова щастлива, че нося неговата фамилия, че последното нещо, което мога да имам, са комплекси. Разбира се, в онова идиотско време имаше завист. Те ме изключиха почти за назидание от училище. Но знаеш ли кога ми беше най-трудно? Аз съм учила ударни инструменти и там се чувствам най-сигурна. И в първото ми излизане с бенда на татко в зала 2 на НДК, първо свирех в една пиеса и там се чувствах страхотно и в мои води. Но после трябваше да изпея една песен на Елла Фитцджералд – толкова сложна, че и сега не бих я изпяла сигурно. Излязох и точно в тоя момент мислех, че ще умра. Искаше ми се да се отвори сцената и да потъна. Тогава за първи път си дадох сметка каква отговорност нося за името на своя баща.

Чух те – пееш във филмовия мюзикъл „Ян Бибиян“ по негова музика, тогава си в съвсем невръстна възраст. Явно все пак ти е имал доверие.

Да, аз бях ескплоатирана като малка (смее се). Винаги съм пеела много чисто и в момента, в който трябваше да се изпее нещо детско, ме викаха, изпявах го, записваха го и си тръгвах. Сега, като се ровех за концерта из архивите на татко, се оказа, че съм записала половината детски песни в радиото, които не помня.

Като се ровеше из този архив преди концерта в НДК, мислеше ли много за баща си?

Не само, че мислех, но и се затормозих много, защото всичко, което в годините той е направил и което е страшно добро, сега за този концерт трябваше да мине през моята призма. А това е голяма отговорност. Но накрая си казах, че няма как да не мине през нас – през мен и през Христо Йоцов. Но пък се успокоих, че и двамата добре го познаваме. В крайна сметка ние самите носим неговия вкус, от него сме възпитавани. И знаеш ли, в тези три месеца, докато ровех в архива, живеех в две паралелни реалности – едната с него, а другата – реалния живот.

Мина ли добре концертът според твоята оценка?

Слава богу, да. И мисля, че той, баща ми, има намеса в това. Имаше неуредици до последните минути преди да изляза на сцената. Буквално за 15 минути ми направиха грима и косата. И излязох пред 4 000 души все едно съм по пижама и съм си вкъщи. Такова спокойствие! Това според мен е негова заслуга, на татко.

Вярваш ли в тези неща? Във вечността на духа?

Нямам капка съмнение! Убедена съм! Чувствам го с всичките си сетива. Особено сега, когато генерално се сменят вибрациите на Земята, всички започваме все по-силно да чувстваме и вярваме в тези неща.

Дъщеря ти помни ли дядо си?

Да, тя беше на 5-6 години, когато се случи това. Ние живеем апартамент срещу апартамент и тя непрекъснато търчеше между нас и тях. Не знам до каква степен е усетила онази негова сладост и причината толкова хора да го обичат, това не мога да ти кажа. Защото когато това е твоят дядо, много не се замисляш. Може би сега покрай подготовката на този концерт си даде сметка колко голяма личност е бил той. И не само като музикант.

А ти кога си даде сметка, че той е нещо изключително?

Винаги съм го смятала за нещо изключително. Обожавала съм го от първия си миг.

Казваш, че е бил много щедър. В чувствата си беше ли такъв?

Освен щедър, той беше и изумително толерантен. Само правеше една муцунка негова (свива устни), когато нещо не му харесваше и ние, неговите близки, разбирахме какво е мнението му. Не обичаше некадърността и „хора – пердета“, както им казваше той. Но знаеш ли, отминаваше, пускаше ги метър.

Ти така ли си?

Какво говориш?! Мен всичко ме интересува. Не съм толкова благородна и толерантна като него. Влизам на 300, когато нещо ме дразни.

Какво може да те изнерви?

Пошлостта ме побърква.

Некадърието ме изкарва от патъците ми.

Това че в момента можеш да се наречеш „певец“ или „музикант“ без да пееш и свириш на живо, ме влудява.

Ама очевидно пък има пазар за това, има публика.

Това не оправдава изискването на този, който го прави, към самия себе си. И това не го приемам. Музиката е уникално изкуство и за мен да не пееш и свириш на живо, да неглижираш, е обида към това изкуство.

Има много талантливи деца, виждаме ги във всички тези музикални формати. Излизат оттам и всички вадят едни и същи песни. Адски скучно ми се струва.

Връщаме се в началото на разговора – значи трябват повече качества от това да можеш да пееш. Повече от талант и труд. Тези деца са късметлии да имат това, което ние никога не сме имали – праймтайм и милионна аудитория. Важното е обаче после какво ще направиш с това. И освен всички останали качества, се иска и характер. Да не говорим, че и пазарът е определящ.

Има ли музикален бизнес в България?

За бизнес изобщо не може да говорим. Има нещо, в което се убедих – за моя стил говоря, за джаза – минаваш през супер тежки моменти, но ако не изневериш на пътя си и не се лашнеш настрани, има една голяма ниша хора, които ти остават верни. За последните две години направихме големи турнета в големите зали на градовете и билетите бяха продадени седмица преди това. И хората излизаха щастливи, което всъщност е по-важното. Дори във Варна успяхме за една вечер да напълним операта на два пъти. Убедих се, че ако не изневериш на стила си, можеш да напълниш по-голяма зала от тези, най-комерсиалните в момента хора, което е доказателство за страшно други неща.

Елитарна музика ли е джазът?

Зависи как я поднасяш. Не знам, аз думата „елитарна“ не я обичам. Мисля че за всеки си има мястото.

Каза „ако не изневериш на пътя си“. Много музиканти изневеряват по чисто материални причини, за да изхранят семействата си, например.

И напълно ги разбирам. Аз затова правя и други неща. Не можеш да си позволиш да разчиташ само на това. Но така е по цял свят. Трябва да си най-най добрият, за да изкарваш наистина достатъчно пари.

Къде по света си се чувствала най-добре?

Италия е моята страна. Но знаеш ли, много уютно се почувствах и в Япония. И се учудих – изобщо не смятах, че това е моето място. Там имахме шанса да свирим в най-прочутия джаз клуб. Ние бяхме първите българи, които са свирили там. Изненадах се, защото не беше нищо особено – много изчистено, с една тъмносиня завеса отзад и нищо повече. Но организацията беше чудна. За една вечер имахме два концерта. В точно определено време влиза цялата публика, в определено време трябва да поръча, ти в определено време да си на сцената, да свършиш в точно определено време, за да излезе публиката в определено време и да влезе следващата. И това се повтаря с точност до секундата. Изумително! И въпреки това ми хареса. Намерих уют в страната им.

Колко пъти си отказвала пушенето? Защото не познавам пушач, който да не е опитвал да спре цигарите поне веднъж.

Вече познаваш (смее се). Това е единственото, от което не съм се отказвала. Яденето го отказвам всеки ден (смее се). Пушенето е едно удоволствие, което докато не ми пречи, не виждам никаква причина да се отказвам от него.

Ако си правиш равносметка в края на годината, каква ще бъде тази?

Изпращам я с мисъл, че само мога безкрайно да благодаря на Господ за тази година и че искам следващата да е като тази. Да ми носи всичко, което тази ми донесе. Последните 2-3 години съм щастлив човек. И смятам, че когато човек е щастлив, трябва да го изрича на глас.

Не си от тези, които вярват, че не трябват да казват на глас, че са щастливи?

Не, това са глупости. Дори обратното – ако всички се научим сутрин да си казваме, че сме щастливи, ще сме три пъти по-щастливи. Трябва да казваме, че се обичаме, трябва да целуваме децата си по 24 часа на ден. Родени сме с потенциала да бъдем щастливи. Какво правим с него след това, е изцяло наш избор.

Интервюто е осъществено с любезното съдействие на OMV.