Когато семейният архив отива на боклука, а после на битака. Когато някой ги открие и се потопи в живота, за който разказват. Когато фотографиите са отбелязвали само важните моменти в живота на семейството и защо всъщност в тези важни моменти често присъства фикус.
Когато преди няколко години попада на първите негативи на битака, той няма никаква идея, че това е началото на една огромна колекция. В един момент, когато започва да ги архивира и да ги брои, осъзнава че е горд собственик на 10 000 фотографии, а 2000 от тях са само семейни. Тогава му хрумва идеята, че вълненията на стотици непознати семейства, тяхното ежедневие и бит, биха могли да бъдат любопитни не само на него. С изложбата „Семейство Стоянови – изложба с намерена фотография“ той слага началото на проект, който по-късно ще можем да разглеждаме под формата на фотокнига.
Интервюто представя Тихомир Стоянов и неговото „Семейство Стоянови“.
Когато намериш една снимка, тя не е твоя и не знаеш нищо за нея. Много лесно е да си измислиш история, да задвижиш въображението си. В началото ходех на битака да си купувам всякакви неща и в един момент започнах да си харесвам някакви снимки – първо пейзажи от София, такава, каквато е била преди или забавни снимки някакви. Но още тогава за снимки имаше „пазар“ – колекционерите ги търсеха. Обаче аз не купувах снимките, а негативите. Фотограф съм и зная, че самият първоизточник съдържа най-доброто качество, пък и разказва историята от край до край – успешните кадри, сбърканите кадри, целият разказ.
Първите ми негативи бяха от БНТ Телевизионен театър, художествени портрети на артисти. Голям пазарлък беше да ги взема от жената на битака. Нищо, че нямаше представа какво ми продава.
В 90% от случаите нямат никаква представа какво е това. Когато започнах да купувам негативите преди 5-6 години, те нямаха никаква стойност, дори почти не стигаха до битака. С годините създадох мрежа от хора, които ми се обаждат като намерят нещо – на боклука, при разчистване на мазета, тавани…
Така е, преди хората са обръщали сериозно внимание на това как да се наредят, да се нагласят, да са красиви, защото после тази снимка дълго време ще си я гледат и най-вероятно ще се помнят така, както са на нея. Особено снимките по студиата всички са пипнати. Имам един проект „Подарявам ти лика си“, който е с такива снимки от студио, правени за паспорт или по специален повод. Тогава хората са се снимали 3-4 пъти в студио и тази снимка се е раздавала между роднини и приятели, с посвещение отзад.
„Насочи – щракни“ е любителската фотография и до този момент в България нямаме такъв архив, което също ме амбицира да продължавам да събирам. Но съм срещал такива архиви в Париж, Холандия, Пекин, сигурно го има и на други места.
От 30-те до 90-те години на миналия век.
Да, но цветната фотография идва много късно в България. През 80-те става по-достъпна и по-популярна по принцип. И цветна.
По дрехите и прическите се познава много лесно кои години са. Има фрапиращи неща, особено по отношение на косите. Но основната разлика е, че преди години младите хора изглеждат много възрастни. Остарявали са много рано. Гледаш абитуриентски бал и виждаш добре облечени хора, но не можеш да повярваш, че са на по 18 години, изглеждат много по-стари.
Не. Навремето (и то не чак толкова отдавна) цялата церемония около смъртта се е проследявала от фотограф – опелото, поклонението, погребението. Това е било огромно събитие. Покойникът е преседявал в къщата 24 часа, идвали са приятели, роднини и това също се е снимало. Особено хората в провинцията са били свикнали като че ли повече със смъртта. За тях не е било такъв шок и са следвали всички традиции. Имам цели албуми, които проследяват само погребението.
Но е било възможност да се събере цялата фамилия. Снимат се с покойника, понякога около него, понякога покойникът е изправен пред тях, всички са сериозни, не мърдат. Но ако проследиш цялата лента, ще видиш как фотографът е запечатал и други моменти – има снимки с децата, как се забавляват, играят наоколо, хората си говорят… Животът тече дори около смъртта. Не е било необичайно тогава край тях да има фотограф. И не само тук. На едни международни фотографски срещи разговарях с една рускиня – фотограф. Преди година-две е починала майка й и тази жена е знаела, че покрай грижите около погребението, покрай шока, ще пропусне този момент, истинското сбогуване и няма да си го спомня, няма да може да обърне внимание. И решава да наеме фотограф. Оказва, че при всичките й познати фотографи не може да намери никой, който да го заснеме (а говорим за Москва). Хората нямат опит, не искат да снимат подобно нещо, притесняват се и т.н. Но в търсенето попада на един възрастен пенсионер фотограф, за когото това изобщо не е проблем, той го е правил стотици пъти в миналото, има си и хонорар. Заснел го е и тя му е много благодарна.
Всъщност няма разлика, поводите за снимки за същите – пак си снимаме децата, красивите неща, които виждаме на почивка, важните моменти. Цялата любителска фотография е семейна фотография – раждането, абитуриентската, казармата, сватбата, почивките, всичко. И преди, и сега.
Дигитализирал съм 300 снимки на едно семейство например. И в първите копия децата са на 3, на 5, после на 10, на 15, после се женят, имат и те деца, после умират родителите, раждат се нови деца… И така, гледайки снимките, научавам толкова много неща за едно семейство – че са например от Тутракан, че бащата пътува често до София, че е съдия изпълнител и снима престъпления (има ги и тях на лентата) и изведнъж, като знаеш всичко това, някъде в лентата се появява нова снимка, която сякаш ти отваря нова врата към семейството и тогава се заглеждаш дълго. Шедьовър в една любителска снимка трудно може да се случи, трябва ти история.
Да, няколко са. На една от тях е един пич с москвич, който е седнал върху него. Много емблематична снимка и за мъжа, и за социализма. Това всъщност е цяла серия – той се е снимал по всякакъв начин с този автомобил – в него, до него, върху него. С костюм. Успехът в един кадър. (смее се)