Няма как да не сте разбрали! Тео Ушев е номиниран за „Оскар“ за анимацията си „Сляпата Вайша“ и така стана първият българин, попаднал в престижната селекция. Това беше повод да се погордеем малко, да изгледаме няколко десетки пъти тийзъра на филма в You Tube, да се повъзмутим, че в канадската преса Тео е наречен „монреалски аниматор“, нищо че пътят му към върха тръгва именно оттам, и да разберем, че ако грабне статуетката, това изобщо няма да е първата му награда.  Тео е аниматор с минало и поредното доказателство, че за таланта граници няма, но за съжаление често вирее по-добре извън нашата граница. 

Тео Ушев в Интервюто. 

Първо, честита номинация! В последните ден-два даде отговори на част от въпросите, които исках да ти задам. Като например – къде беше, когато чу за номинацията. От отговорите разбрах, че си бил в леглото и добре, че е било така. Казваш, че почти ти е станало лошо.  Мога да си представя. Това ли е най-голямото отличие, което може да получи един аниматор (разбира се, след самата награда)?

Благодаря за поздравленията! Да, след обявяването на номинацията животът ми се превърна в едно непрестанно интервю на френско-английско-български. Тази сутрин бе първата, в която не ми се наложи да ставам рано, за да тичам по телевизии и радиа, вероятно защото е неделя и всички почиват. Утре интервюто продължава… Както и вашето – мисля, че всъщност, отговорих на въпроса – не, не е най-голямата, но е най-медиатизираната. И е повече от всички останали, взети заедно, умножени по 10.

Кой беше първият човек, на когото каза за номинацията?

Всъщност сега, превъртайки лентата, си давам сметка, че хората на които исках да кажа, бяха гледали симултанно обявяването на номинациите. След това само трябваше да опитам да говоря с най-близките си и любими хора. Не ми се получиха много разговорите.Мозъкът ми беше „забил“ и имаше само емоции, сълзи, смях, нечленоразделна реч. После веднага трябваше да тичам към съседното кафе, където продуцентът ми и екип на НФБ /Националният филмов борд на Канада/ бяха организирали импровизиран щаб. Аз отказах категорично да бъда в студиото с всички, които се бяха събрали и гледаха на живо. И добре, че стана така – всичко беше организирано прецизно – само ми подаваха телефона, името на медиата и езика, на който да говорим и колко минути имам. Така, на конвейер, 24 интервюта плюс 3 по скайп за България. Мисля, че повтарях едно и също…

Колко съобщения с поздравления получи след обявяването на номинацията?

О, не съм ги броил… Стотици… Много поздравления от канадски политици – Трюдо, министърката на културата Жоли, политици, сенатори… Много мили съобщения от българи, които не познавам. От колеги, приятели…

Появи ли се някое и от български политик?

Да, Кристалина Георгиева бе единствената, която го направи и то точно както се прави по протокол. Но какво да очакваме от една политическа класа, която очевидно има единствената цел да краде и да се облагодетелства незаконно…

Прочетох поста ти във ФБ. Наистина ли за теб има значение дали българските политици са те поздравили, или не?

Абсолютно не, разбира се! Мисля, че съобщението ми беше зле интерпретирано.

Дали някой ме е поздравил, или не, няма никакво значение. Но то е показателно за отношението на българските властимащи към културата въобще.

Всъщност те нямат абсолютно никакво отношение към нея. Не си дават сметка, че точно чрез тази култура, за която те нехаят, се изгражда имиджът на една нация. А той, имиджът, е като външният вид на човека – има значение за това, дали ще те поканят на прием с интересни и влиятелни хора или на благотворителен обяд за социално слаби. И резултатите са видими… Сравнете „Квадрат 500“ с Музея за модерно изкуство в Загреб или Букурещ, и ще ви стане ясно кои са били министри на културата през последните години. Същото важи във всички други сфери.

Колко пъти номинацията увеличи посещенията в сайта ти? Питам те, защото ми е любопитно къде може да те отведе подобна награда.

Не съм проверявал, наистина. Със сигурност поканите за приятелства в социалните мрежи се удвоиха. Но това, което има значение за мен е, че имах интервюта с водещи журналисти от Variety,  Indiewire, Vice, CBC… Това помага на филма, става видим, може да се дискутира.  Помага на мен, Георги Господинов, Котарашки, НФБ, държавите ни. Дава позитивна енергия на хората, увлича. Дава добра новина, а в тези дни ние всички отчаяно се нуждаем от хубави новини и оптимизъм.

Не бих искала да сравнявам твоята работа с тази на другите номинирани, нито да те питам каква е разликата в сумите, с които са направени филмите, защото ти звучиш като човек, който не се комплексира от това. Въпросът ми по-скоро е – с повече пари по-добра анимация ли се прави? И ако ти имаше 1 милион долара, а не 70 хиляди, как щеше да изглежда „Сляпата Вайша“?

По същия начин!

Но ако имах 1 милион, щеше да има 10 „Слепи Вайши“.

Всъщност това със сумите също беше плод на емоционалност и липса на време и от моя страна. Ако имах време да поясня, щях да доразкажа, че бюджетът на моя филм е толкова малък, защото френския продуцент, с когото започнах проекта, фалира веднага след като АРТЕ ни финансира. Успяхме да спасим финансирането, но НФБ трябваше да спасява проекта, а годишният бюджет на институцията вече беше фиксиран. Трябваше или да чакам още една година, или да го направя с това, което е възможно. Но аз понеже съм диво магаре, естествено казах:  „Давай, ще имаме филм, пък макар и направен с 1\3 от нормалния бюджет.“ Което естествено не се отрази добре на кредитната ми линия, но на кой му пука! Затова и бях толкова екзалтиран в първите часове след номинацията…