Сигурно още е била студентка, когато я видях за първи път. В предаването на Ина Григорова. Водеше една рубрика, винаги много близък кадър на лицето ѝ, съвършено лице. И си спомням, така произнасяше думите, че сякаш устните ѝ и звуците имаха някакви специални взаимоотношения, почти любовни. Всичко изглеждаше толкова магично, че човек трудно можеше да откъсне поглед от екрана. Много по-късно я открих като актриса. После – и като приятелка. И като майка. Всъщност, тя е майката, която на морето, около огъня събира всички деца и ги омагьосва с някакви си нейни полуизмислени, полуистински приказки. Тя е жената, която прегръща и целува, защото така иска. Тя играе, обича и живее на един дъх.

Теодора Духовникова днес в Интервюто.

Какви роли обичаш най-много, в какви кожи влизаш с най-голямо удоволствие?

Харесва ми, когато актьорът позволи на героя си да изпадне в изстъпление, да не бъде представителен, да разруши напълно всякаква представителност. Това са най-живите и хубавите моменти и роли.

Защото най-скучно е да играеш паметник, някаква съвършена представа за някакъв човек. Всички неща, които харесваме, дори и като публика, са хора в абсолютна честност към всичките си глупости и провали. И това е или супер комично, или супер трагично, но при всички случаи истински докосва публиката, когато не си представителна извадка за човек без проблем.

Хубавите роли са тези, с които чрез репетиции, с помощта на режисьора и на собствения си талант, успяваш да извадиш много честно проблема на този човек.

Представяш ли си героите извън текста? Измисляш ли им минало, живот извън написаното?

Едно време в НАТФИЗ правехме такива глупости, едва ли не му измисляхме родословно дърво на героя. И сутрин преди лекции вървях като някакъв луд човек, вече влязла в роля. После разбрах, че това са тъпотии, че актьорското майсторство няма нищо общо с това.

И се сещам за Лорънс Оливие и Дъстин Хофман и един филм, в който младият Дъстин Хофман трябвало да изиграе някакъв абсолютен пропадняк и за целта цяла нощ пил, не спал, и така се появил на снимки. Оливие го попитал защо изглежда така, а Хофман отговорил :  „Подготвям се за ролята“ и Оливие казал: „Защо просто не го изиграеш?“

Така че, това са грешките на младостта, чак такова шизофренично припокриване. Ако имаш хубав репетиционен процес, имаш достатъчно много време да си помислиш какъв е този човек и като си го пуснеш в теб да живее, както правя аз, от момента ,в който прочета текста, той си се настанява в теб за постоянно, във всяка ситуация, в която си си ти – като Теодора, той си седи там. Понякога случки от деня ти отговарят на въпроси, свързани с него, и малко по малко се опознавате. И накрая вече знаеш той как би реагирал в определена ситуация. И когато си на сцената, ако наистина си в образа, ти реагираш не от свое име, а от името на героя. Това е друг човек, ползващ моето тяло и моя глас. И това всъщност е добрата импровизация – когато на сцена в нещо непредвидено, реагираш като героя си. Но това е само на представления, извън тях нямам такива изживявания.

Изпускала ли си герой на сцената, била ли си неподготвена?

Преди години много често. Това е така наречената паника. Много често ми се случваше. Трябваше ми много време да разбера, че не това е истинското актьорско майсторство. Някакво вглъбяване и абсолютно да не знаеш какво се случва около теб и някаква проста емоция. Колкото повече време минава, толкова повече разбирам, че да бъдеш на сцената, това е изключителен контрол – контрол върху ситуацията, контрол върху случката, контрол върху това, което сте се разбрали с партньора ти, контрол върху себе си, контрол между теб и публиката – разсейва ли се или диша с нас, живее го с нас това нещо. И най-хубавото е, че хем е контрол, хем не трябва да си стегнат. Става въпрос за едно абсолютно отпускане във висш контрол.

Къде по-често губиш контрол – в живота или на сцената?

Напоследък в  живота губя по-често контрол, отколкото на сцената. Научих се да се събирам в себе си, да се концентрирам преди спектакъл и това че играя почти всяка вечер, много помага на актьорската игра, защото нашето е и занаят. Звучи, като все едно съм овладяла всички тайни на актьорското майсторство, което изобщо не  е така. Изповядвам ти тук някакви истини, но фактът е, че всеки от нас се търси и постоянно стига до неща, които не е знаел до този момент. Споделям ти до какви изводи ме е довела професията досега.

Коя актриса според теб знае всичко за театъра? Толкова да е наясно, че да може да проповядва?

Никоя от актрисите, които бих изредила, не знае всичко и не може да проповядва. И точно затова са много добри актриси – например Светла Янчева и Снежина Петрова.

Кога те е било най-много страх на сцена?

Наскоро отговарях на едни въпроси за „Нощта на театрите „и ме питаха какъв е моят кошмар. Казах, че е първото въртене пред публика.

И според мен за всеки актьор е така, защото ти може да си си мислел, че някои неща много добре си ги направил, но изведнъж се появява публиката и трябва да се огледаш в нея. Аз много вярвам в публиката, разчитам на нея, уважавам я. Не вярвам в театър, който не се интересува от публиката. Не вярвам в лабораторния театър – че се самоизграждаме или лекуваме чрез него. Вярвам в публиката, тя е безпощаден лакмус за това какво си направил.

От това ми е вълнението, а паниката, която имах преди – да ми става лошо, пред припадък да излизам на сцена – сега е някаква нервност и нещо по-скоро приятно. Силно, мощно вълнение, което после много ти липсва. Като си отидеш, като свърши всичко, другото ми се струва адски скучно и нормално. Затова в живота може би искам друг адреналин да се постига. А хората около мен често не го разбират.

Кога разбра, че театърът е твоето нещо?

Супер класическо, на 9 години съм си казала, че ще бъда актриса. Рисувах и си изрязвах някакви кукли от картон и седях под масата по два-три часа да разигравам театър с тях. Цели сюжети, имах всякакви герои. И на 9 години отидох в студиата на Бончо Урумов.

Много е хубаво да изпуснеш това лутане, да знаеш от малък какъв искаш да станеш.

Мисля, че е много по-лесно да си стъпиш в коловоза от малък и да си спестиш това лутане, наистина. Въобще дали ще успееш и дали ти е мястото там, на 9 години не е времето да знаеш. Но това няма значение. Аз и до ден днешен не съм сигурна.

Мислила си ли какво щеше да стане, ако се окажеше все пак, че тази професия не е за теб?

Не. Въпреки че много добре зная, че тази професия не е „Червен кръст“.

И че не може просто, защото няма какво да правиш, да се заинатиш и да тропаш с крак и да казваш: „Не, аз ще си остана в театъра“. В тази професия трябва да стоиш, докато хората имат нужда от теб, докато те искат, докато имаш нещо да дадеш. В момента, в който разбереш, че не си нужен и осъзнаеш, че това не е период, а някаква трайна нагласа, тогава трябва да се оттеглиш. И съм сигурна, че един ден този момент ще дойде. Може да е скоро, може да не е толкова скоро, но бих го направила с достойнство.

Възхищавам се на хората, които напускат професията навреме и с достойнство. И тогава…

Тогава какво?

Не зная дали да ти го кажа. Винаги съм се питала как може нормален човек да стане режисьор, защото виждам за каква отговорност и ужас става въпрос, за кои дебили (актьорите), с които работиш, става въпрос – трябва да им наливаш нещо в кофите и да виждаш как то изтича като през пробито дъно. И всички хора около актьорите, целият екип, който ти е на плещите… Но напоследък гледам много кино и… наистина малко ме е срам дори да го кажа… но може би един ден бих се опитала да заснема филм. Срам ме е да го кажа, защото дори не си вярвам. И това е нещо, което съм отричала и съм се клела, че никога няма да бъда режисьор, защото според мен е една ужасна професия. Отгоре на всичко, ако се получи – актьорите са с най-голям келепир от тази работа, а ако се провали филмът – цялата вина е върху теб. Но все пак – имам някакви идеи, започвам да си мисля, че не е чак толкова отвратително, бих направила опит. Иначе бих работила нещо с комуникации, с хора. Не бих се отказала от търсенията си към човека.

Иска ли ти се сега да си на 25?

Не. Иска ми се да не изглеждам зле. Но засега мисля, че  още нямам този проблем.Истината е, че сега се чувствам най-добре от когато и да било. Особено от на 25. Направо ми е неудобно какъв човек съм била. И какви неща съм харесвала и за какви неща съм ревала. Нито пък се харесвам като актриса на 25. Нито пък като жена. Така че, 30-те са много хубави години ако си стъпил в това, което искаш. Имаш някаква зрялост – и да обичаш, и да живееш, и да играеш… Много по-спокойно, без истерията на провала и на доказването. Същевременно много по-емоционално, защото си натрупал повече житейски опит, палитрата ти е по-богата.

Много актьори като че ли за да прикрият суетата си, отричат, че им е важно как изглеждат. Важно ли е според теб?

Аз мисля, че е изключително важно. Всичките актьори, които харесвам, изглеждат добре. И с това, разбира се, не се приключва. То просто не се коментира според мен. И е въпрос на личен избор. Самата аз от няколко години съм нямала случай, в който вечер да имам представление и през деня да не съм била на фитнес или да тичам в парка, или да съм си правела упражнения на сцената преди началото. Чувствам тялото си във форма, загряло и ми е много важно да не се притеснявам от него. Да не мисля как изглеждам, докато играя. Да не си мисля как ми изглежда ръката, като си я вдигам. Имам достатъчно други неща, за които да си мисля на сцената. Полагам много усилия, за да бъда спокойна в този аспект, защото е част от професията.

„Процесът срещу богомилите“, в който ще те видим скоро, изглежда доста тежко физическо представление.

Напоследък почти всички представления, които правим, са много тежки и физически. Затова се учудвам на актьори, които не правят опити да са в добра форма. Защото то е уморително дори само да стоиш на сцената. И въобще в 21-ви век е несериозно. Разбира се, да се поддържаш в това, което ти е дадено като натюрел, не да се превръщаш в карикатура на нещо. Но да, напоследък представленията са тежки дори физически, но се надявам публиката да не ги разбира тези неща. То е все едно да гледаш балет и през цялото време да ти се свива сърцето дали не я боли балерината, като прави нещо. „Процесът срещу богомилите“ наистина  е тежък за актьорите процес, чисто физически, особено в началото. Но в последния месец нямахме никакъв проблем с нещата, от които в началото ревахме – толкова бяхме свикнали. Точно както Грети  (Маргарита Младенова) ни каза още в началото.

На колко години влезе за първи път в театър? Първият ти спомен от сцената?

Преди 9. На „Любовта към трите портокала“. Зашемети ме просто! Бях много впечатлена. Плени ме. Спомням си сцената, куклите, актьорите, всичко.

А дъщерите ти кога за първи път ги заведе на театър?

При тях е друго. Буба израстна в театъра. Тя беше на 4-5 месеца, когато влезнах в Народния театър. И нямаше как, тя е изгледана от почти всички служби на театъра, знае театъра по-добре от много актьори, знае такива кътчета и тайни места. На 3 години гледаше „Крал Лир“ на голяма сцена. И в антракта всички служби отиваха да я питат има ли нужда от нещо, а тя отговаряше: „Не, не добле съм. Ще изчакам втората част“. Така че, при децата ми е различно.

Те искат ли да бъдат на сцена?

Ема категорично не желае. Странно е, че тя е изключително артистично дете, но ненавижда тази професия.

Може би те ревнува от нея?

Много си мисля за това и дано да ревнува, защото това е поправимо. Но ако с нещо съм я отвратила, това е по-страшно. Тя има ужас да я оценяват, много е горда. Буба по-конкретно знае, че иска да е на сцена, пък какво ще стане – ще видим.

Като какъв тип жена те определят кастинг директорите, знаеш ли?

Най-точното определение ми го е казал Фичо Тороманов.

Бяхме двете с Ани Пападополу, говорехме си за приятелството между актриси, той се засмя и каза: „Вие няма какво да делите, защото има два типа роли за жени – едната е „жената жертва“ и другата е „фаталната жена”. Та, аз не съм жертвата.

И май рядко съм играла жертва, може би само в „Гарванът“, но там съм жертва на обстоятелствата, което е друго.

Готова ли си за смяна на ролите и в театъра – в един момент всяка актриса започва от дъщеря да играе майка?

Предполагам, че ще има такава смяна, тя е неизбежна. В момента мога да играя и двете неща. Оставям това на преценката на режисьорите. Аз си пазя детското в мен, но се надявам да не е прекалено инфантилно.

Каза „приятелство между актриси“, възможно ли е то наистина?

В живота имам повече приятелства с мъже, в театъра – също. Ако нещо се случи и искам да попитам нещо някого, защото съм неуверена или ме е срам, винаги питам приятелите ми в театъра, които са мъже.

Кога си се чувствала като кралица на сцената, кралица на момента?

Много особено чувство е това, всеки актьор ще ти го каже, може би по различен начин. Това е моментът, заради който това ми е по-важно дори от семейството, колкото и крайно да прозвучи, казано от една съпруга и майка. Зная, че е отвратително и една жена не би трябвало да казва такива неща, но точно в такива моменти се чувстваш не зная дали точно като кралица… малко като Господ.

Толкова всичко зависи от жеста ти, таланта ти, дори от дъха ти… Това е дуенде. Миг, в който чувстваш, че си над земята, че владееш всяка видима и невидима част. И е божествено чувство. Разбира се, много рядко се случват тези моменти. Но когато се случат, те държат за дълго. И после можеш да понесеш още много рани, обиди, предателства.

Защото и такива неща има в нашата професия. Но заради този миг си струва.

Може да гледате Теодора на 12-ти и 13-ти септември на премиерата на „Процесът срещу богомилите“ – голяма сцена на Народен театър „Иван Вазов“.  Повече информация – http://new.nationaltheatre.bg/bg/repertoire/item/559-procesat-protiv-bogomilite