Ровейки се в архива на „Улицата“, си помислих, че не се сещам за много по-смешни неща, излъчвани в българския телевизионен ефир. По-смешни от героинята на Мая Новоселска, която „като я питат нещо, мълчи като пукел“ и всъщност „не е толкова красива, колкото тъпа“ и от героя на Кръстьо Лафазанов, който иска да каже на шефа си, че е „голям гъз“, но му е мнооого трудно да го направи. И въпреки, че самият Теди Москов твърди, че българите не се припознават в героите му, аз съм готова да посоча поименно няколко души, които напълно отговорят на горните профили. Никой не е пророк в собственото си време, но Теди Москов толкова добре улавя винаги пулса му, че на моменти почти те е страх да не припознаеш някъде себе си. След седмица в НДК „Улицата“ ще ни върне към миналото, за да ни напомни, че бъдещето зависи от настоящето.

А днес Теди Москов говори за това в Интервюто. 

Защо „Улицата“ стана класика? Защо се харесва и на хората отпреди 20 години, и на сегашните млади хора?

Защото беше направено на друг принцип – с импровизация, а импровизацията значи свобода! Това е процес, който насочва въображението в определена посока. Използван е абсурден хумор, който няма традиция в България. Ние всъщност имаме уникална традиция в хумора – това е някой да прецака другия. Примерно – единственият национален герой в света, който се казва Хитър Петър или „Прецакващ някого Петър“ е български. И ние се смеем, когато той праща чорбаджията да види коня яде ли боб, за да се намести на топлото му място. Абсурден хумор е той да прецака чорбаджията да види дали конят яде боб, чорбаджията се връща и казва, че конят яде боб и много му е вкусно. Хитър Петър излиза, връща се и добавя, че към боба има и салата и прочие. Сашо Морфов използва този хумор в театър, но в телевизиите никъде го няма. И тези мои артисти – Гърбов и Лафазанов, в момента се хвърлиха във всичко това, от което съм ги предпазвал.

Може би хората се припознават в малкия човек от „Улицата“?

Никой не може да се припознае. Просто стилът на „Улицата“ е стилът на свободата. Тогава свободата дойде и ни шамароса.

Справихме ли се с този шамар, с тази свобода?

Не може да се справим. Един стотици години трениран роб не може да се справи със свободата.

Вече има и млади хора, които са родени и отрасли в новото време.

Те не знаят гадостите на миналото, за да разберат към какво не бива да се връщат. Ние излязохме от руско робство едва преди 25 години, те не ни стигат. Мозъкът ни е объркан. Доста милионери са деца на комунисти и милиционери. И целият капитализъм се прави от комунисти, затова не става. И като ме гледат на кръв, им викам: „Не аз ви смених Тодор Живков, вие си го сменихте!“. От пораженията на комунизма трудно се излиза.

Има ли изобщо излизане?

В манталитета на младите виждам, че има, защото те няма да се върнат към тъпотиите на дядовците си. В тоя век на технологии, левите и десните идеологии са толкова глупаво нещо. Ние сме ги изучавали насила тия предмети.

Трябва ли да се изучава комунизма, времето на комунизма?

Задължително. Както се изучава нацизмът, който е къде-къде „по-човешки“ режим от комунизма.

Вие сериозно ли?

!Има факти, има цифри. Хитлер е националсоциалист, Сталин е друг социалист. Сталин също е построил лагери за евреите, искал е да създаде еврейска република. Всъщност Сталин е убил три пъти повече руснаци, отколкото Хитлер. Да не говорим тук какво са правили нашите „имитатори“ в концлагерите. Един ми вика: „Преди бозата струваше 6 стотинки“. Ама преди и вицът струваше 6 години затвор. Беше много, много гадно. Беше много гнусно да знаеш, че сред приятелите ти има доносник и да внимаваш какво говориш.

Чувствали ли сте го на гърба си?

Аз съм от фамилия, която се наблюдава. Майка ми от 16-годишна е враг на народа, защото дядо ми влиза в Белене по фалшив донос, а комунистическото право, за разлика от римското, е „Всеки е виновен до доказване на противното“. Брат на другия ми дядо е Атанас Москов – социалдемократът, който печели избори срещу Георги Димитров и е адвокат на Никола Петков. Получава 2 години в единична килия и пет години в Белене. Цял живот е изселен в Севлиево без да има право да напуска. Дори като дойде Горбачов на власт, върнаха всички изселени, само него го оставиха. Според Трайчо Костов – враг номер 1, защото е социалдемократ и има повече чар и мозък от него.

Преди малко споменахте Чаушеску. Ние, за разлика от румънците, направихме доста по-тих преврат. И нямаше наказани и осъдени.

Никой не знае дали и там наистина е имало наказани, или е извикан Стивън Спилбърг да направи някакви кино ефекти.

Но при нас и тези ефекти ги нямаше.

При нас нямаше, а вече и няма смисъл да има. Ние сме си такива. Черната плочка на Първа градска е метър на 70 см за лекарите – жертви на комунистическия режим. А паметникът на тия, заради които ги избиха – Съветската армия, е 70 метра висок. За това нищо няма да стане. Нямаше и протести за това, че няма наказани за зверствата на обявения за престъпен режим! Парадокс –  престъпен режим без престъпници, сякаш от самосебе си се е появил.

Много се говори за тия протести – и за по-скорошните, и за тези от началото на демокрацията. Може ли един протест да бъде режисиран?

То си има наука – психология на тълпата. Абсолютно вярвам, че може да има режисирани протести. Но първият протест на СДС, който беше 5 км дълъг, на тогавашния булевард Ленин нямаше как да бъде режисиран. Докато днешните червени митинги са задължителни за привържениците им – ако не участваш там, е лошо.

Поумняха ли хората за 25 години преход?

Поумняването няма нищо общо със системата на управление. Напротив, преди 25 години поради забраната за различни видове информации, умните хора си търсеха сами начини да достигнат за тях. А глупаците си се радваха на това, което си беше. И сега много по-лесно се стига до информация, но това не значи, че всички я търсят.

Как се роди „Улицата“?

Пламен Тимев Ганди направи частен театър. Първото ни представление се казваше „Улицата“, Евгени Михайлов го видя на Аполония, заведе ме при Нери Терзиева, шеф на Канал 2 и каза: „Този почва да работи телевизионно шоу“ и те ме оставиха. А всички шантави артисти бяха куклени артисти. И Мая, и Кръстьо са кукловоди в моя клас. Зуека и Нина, също. Незнанието как се прави шоу се превърна в свобода. За едно предаване от 27 минути, заснетият материал беше 8-12 часа. Снимах против правилата, монтирах против правилата. Ако нещо не ставаше за монтаж, доснимахме или слагах аудио запис.

В „Улицата“ имаше един герой, този на Кръстьо Лафазанов, който все искаше да каже на шефа си, че е голям гъз, ама все не му казваше? Вие казвате ли си всичко?

Той успява накрая. А аз по принцип си печеля много врагове. Обичам това да го правя. Понякога шегата сама излиза от устата пред неподходящи хора. Например на една румънка, шефка на фестивал във Франция, фамилията й завършваше на „еску“ и аз я попитах: „Госпожа Чаушеску…“ и си отрязах пътя към този фестивал. Но не го правя от злоба, правя го от желание да кажа нещо смешно.

Иронията не винаги се разбира…

Много малко хора, включително и аз, понасят да са иронични към тях.

Вие търпите ли ирония, насочена към Вас?

В разговор търпя, но зад гърба ми – не. А на въпроса за шефовете – аз по принцип нямам шефове, понеже се водя за нещо като художествен ръководител на частен театър, имам и директор, който е и актьор – Ники Додов. А когато някой ме наеме да работя, има един етически кодекс, който не бива да се нарушава. Какъвто е сега случаят с Мирослав Боршош. Един път съм се карал с Юрген Флим, директор на Талия театър – отказах да съкратя нещо, което той искаше. Беше със Санчо Финци, един мюзикъл в памет на Гершуин – „Синьо в синьо.“ Та, аз му треснах вратата и си излязох. И той каза, че никога вече няма да видя работа в неговия театър, обаче те го смениха на следващата година и пак видях.

Значи всичко е относително.

Да, всичко е относително. А и всеки човек си има своя морален кодекс и допустима граница на съобразяване. Говоря за творческите професии. Но ето, и в Ренесанса Медичи вика Микеланджело и му казва какво да направи, а как ще го направи, си е негов проблем.

Забавляват ли ви все още героите на „Улицата“?

Те винаги са ме забавлявали. Занимавал съм се с това, което артистите могат да направят. Извадил съм техни качества, които те никъде другаде не можеха да приложат. Представи си каране на ски. Има каране на гладко обработена писта, има фрийрайд. Аз показах, че тия артисти могат да карат навсякъде. Но днес карат по добре обработени писти.

Значи няма опасност от лавина?

Не, дори не се иска кой знае какво „скиорско“ майсторство.

Липсваше ли ви „Улицата“ като телевизионен продукт през тези години?

Добре беше „Улицата“ да се върне като мултимедийно представление, каквото е сега. Като телевизионен продукт – то съживи един полуудавен човек. Днес той няма нужда от изкуствено дишане  и сърдечен масаж, вече е жив.

Какъв режисьор сте?

Преди време бях на фестивал във Варшава и видях Анджей Вайда, много усмихнат човек. Излъчи се един филм за неговата школа – тя учи студентите да напишат сценария, да го заснемат като оператори, да го режисират като режисьори и след това да го монтират като монтажисти. Първите две години правят това. И тогава и студентът, и Вайда решават в каква посока да продължат. Аз съм куклен режисьор. Първо с Лео Капон правехме куклите. Те се дялкаха от стиропор, после се лепяха с брашно, вода и хартия, после се рисуваха, слагаха им се очи… И по тях си правехме сценария. И после си го режисирахме. Та, и аз съм от всичко по малко. От близо 50 пиеси, които съм поставял, само 4 са по писан от автори текст, всичко друго съм си писал сам. И на въпроса – какъв режисьор съм – други ще ме определят.

Как ще обясните на един европеец какво е „Улицата“?

Европеецът гледа резултата. Казваш му „Златна роза“ от Монтрьо, първа награда от фестивала в Бар, купено от шведска, германска телевизия и от ВВС. ВВС поставиха условие да премонтират. Нашата телевизия, между другото, се съгласи без да ме пита. Казваш на европееца това и да идва да гледа.

Щеше ли да се появи „Улицата“, щеше ли да вирее в онова време?

Щеше да вирее. Към края на режима нещата започнаха да се очовечават. И точно като това се случи, тия се уплашиха и смениха системата. Едно мое представление от 88-ма година срина всички табута, за които не можеше да се говори. Аз направих унищожителна критика на идеологията на комунизма, която е уродлива. Защото равенството е принизяване на можещия към неможещия. Ако 5 човека пеят фалшиво и ти трябва да пееш фалшиво, за да сте равни. Защото те не могат да се научат да пеят добре. Комунизмът си отиде навсякъде, дори в Китай. Само в Северна Корея си стои.

Промениха ли се малките хора за 20 години?

Малките хора станаха по-рутинирани и вече си имат мениджъри, които им прибират това, което са събрали от просия. Говоря за тези малко хора, които де факто са малки и по реализация, и по доходи, и по всичко. Иначе малкият човек като Чаплиновска метафора никога не може да се пригоди към никакво време.

Нещастлив ли е той?

Трябва да го питате, аз не се чувствам малък човек. Но зависи, има щастие от това да си различен от другите, щастие от неуспеха, когато един успех е свързан с брутални действия, каквато в момента е ситуацията. Преди, по времето на комунизма, успех се постигаше с подлост и доносничество, сега е с нагаждачество и лицемерие.

Мислите ли за тези малки хора?

Достатъчно съм тъгувал за тях. Няма да се сравнявам с Чарли Чаплин, но откакто дойде говорящото кино и многото му милиони, той престана да се занимава с малкия човек.

Но Чаплин е актуален и днес.

Той е вечен. Те и Моцарт, и Бах са актуални. Чаплин е актуален като естетика, не като тематика. Защото скитникът на Чаплин вече го няма. Макар че един път един човек беше паднал на тротоара в доста студено време, аз се помъчих да го вдигна, а той вика : „Пусни ме бе, ей! Аз съм пич. Аз никога няма да се оставя на някой като теб да ми помогне.“ Толкоз. Няма нужда от тълкуване.

„Улицата“ ще се играе на 8 и 9 юни в зала 1 на НДК, билети може да закупите на касите или на http://www.ticketportal.bg/podujatie_search.asp?ID=43313