За върховете и спадовете, за бързането и спирането, за "По-полека" и всички, които се припознаха в нея, за поколенията, за театъра, за мълчанието и за говоренето. За загубите. За опитите да продължиш въпреки тях. За живота. И седмата вълна.
„Тия дни ми изплува натрапчиво едно интервю с Христо Фотев от началото на 90-те по БНТ. Най-необичайното интервю, което съм гледал. Журналистката зададе някакъв въпрос (не го помня, но и няма значение) и тогава той започна едно дълго дълго и спокойно понечване и отказване, откритие и зачеркване, пристигане на нещо и моментално прогонване, дишане, издишане… Не по-малко от две минути телевизионно време с царя на думите, който мълчи. Гледа в събеседника си и полуусмихнат избира да произнесе правилната дума. По лицето му минават възможни отговори, но ги премисля и ги отхвърля предварително, защото кой друг, ако не той е наясно с непосилната тежест на словото. Слава Богу, журналистката имаше сетива и успя да усети величавия момент пред нея – мълчанието на поета. Не го прекъсна нито веднъж, не зададе нещо уточняващо, подканващо, нямаше слушалка в ухото и крещящи хора от апаратната, които да я пришпорват.
Не знам защо се сетих за това интервю. Може би, защото аз самият съм в етап на огромна нужда от мълчание, но вместо това съм длъжен да промотирам концерта, тъй като за нас е голямо събитие. Започнах да се страхувам от думите, да не ги употребя напразно, да не отнема от силата им.“
Така завършва разговора ни с него. С човека на думите, който този път би искал да ги спести. Да ги запази. Да не позволи да се пилеят напразно. За да ги чуем, когато трябва.
Интервюто разговаря със Стефан Вълдобрев.
Много хора се припознаха в тази песен, така е – родители, деца, ученици, учители, баби и дядовци, колеги актьори, певци, твои колеги журналисти, лекари, аптекари, съдии, адвокати, къмпингари, бизнесмени, банкери, свещеници дори… Говорил съм с много от тях, те са от различни поколения и от всяка социална прослойка. Наблюдавал съм реакциите им, удивлявал съм се на клипчетата и писмата, които ми изпращат. Мога единствено и само да бъда благодарен за това отношение. Безкрайно благодарен. Както и на теб и Interview.to, че ни дадохте такъв летящ старт!
Нямам идея, мога само да предполагам. Може би е някакъв копнеж за нормалност, не знам.
Сигурно всеки от нас е доведен до някакъв предел, до лимит на прегаряне, на пренавиване, на напрягане, на пренасищане, на преяждане, на неразбиране защо и какво се случва със съвременния свят.
Трудно ми е да анализирам, но знаеш, че много се доверявам на интуицията си и ако в една песен нямам фраза, в която аз самият да не се разклатя емоционално, докато пея, значи песента не е станала. Усещам с кожата си тези места. В “По-полека” има такъв момент и той е в края на речитатива: “Наслади се на момента – забави, забави…” Когато слушах финалния микс в студиото на Митко Ганчев и чух начина, по който съм изпял този пасаж, усетих, че е истински и това съм самият аз без преструвки. И като че ли акцентът е именно тук – забавянето не е в скоростта, а да усетиш всеки кадър от забързаното си ежедневие и да му се насладиш. Друг такъв няма да има, той ще е единствен. Кои са хората покрай теб, кое е мястото, на което сте, какво правите заедно… Да запомниш. По време на концертите ни напоследък правя тъкмо това – наблюдавам, наслаждавам се, запомням всяко лице и всяка среща. Иначе, да – темпото е нечовешко. Факт.
Не, не е човешко дрехите ти да се скапват на второто пране, техниката да се счупи в деня, преди да изтече гаранцията, през месец да ти пристигат съобщения, на които ако не натиснеш Yes, не можеш да продължиш да работиш, системата те изхвърля. А най-жалкото е, че това отношение се прехвърля и в отношенията между хората. Връзките са кратки, хората се „заменят“…
Абсурд! Толкова често повтарям как изключително харесвам поколението на двадесет и няколко годишните. Те са много по-добри от нас (И между другото “Полунощ в Париж” е от най-любимите ми филми евър. Там темата, че всяка епоха счита себе си за банална, а отминалата епоха за златна, е развита перфектно). Не, аз съм от хората, които живеят в настоящето и гледат напред.