Защо?

Исках да видя дали мога да го направя достатъчно интересен за мен самата през моите студенти. Дали и те могат да се заинтригуват. Оказа се, че на тях им е страшно интересно, започнаха да учат ритмики и шопски… Героите на Елин Пелин всъщност са нашите прабаби и прадядовци.

Не звучиш като човек, който мисли да се отказа от каквото и да било.

Много съм проклета. Иначе административната работа малко ми тежи, не че не се справям, но предпочитам творческата.

Можеш ли веднага да разпознаеш добрия от лошия актьор или се е случвало да бъркаш?

Доколкото разбирам актьорското изкуство като работа със самия теб и доколкото този човек на сцена работи със себе си самия, не мога да го оценявам като добър или лош, защото всеки човек е достатъчно интересен.

Ако той ми споделя нещо от себе си на сцената, ме интригува. Ако героят, когото той играе, е по-малък от самия него, не ми е интересно. Например ако трябва да играеш слугиня и я свалиш до параметрите на слугиня, каквато си я представяш и не вкараш цялата си същност в нея, тя няма да бъде интересна.

Има и актьори – големи майстори. А има и хора, които от сцената могат да ми кажат за човека нещо повече.

„Обгрижвана“ ли е културата у нас достатъчно?

Виждам тази липса на отношение най-вече през децата и по-скоро през техния ограничен достъп до културата. Тя трябва да е навсякъде – културата не е само да ги заведеш на концерт или театър. То е свързано с това как изглежда една детска площадка, една книжарница, улицата дори как изглежда. Къде можеш да ги заведеш да се забавляват през уикенда, извън мола, например. Културата е в това как си разхождаш кучето, как се разминаваме, как се поздравяваме, как не се поздравяваме…

Не ви ли е по-лесно на вас, актьорите – изкарвате доста време във въображаемо време, в измислена среда, и така тази „култура “ или „некултура“ минава незабелязано край вас?

Така е.

Ние сме едни непораснали деца. Нашата работа е да си играем по четири часа на ден по време на репетиция. И който загуби това усещане, това удоволствие от играта, няма смисъл да го практикува повече.

Това е голямо удоволствие. Защо децата обичат да се преобличат, да са Спайдърмен или Батман… И ние правим същото на малко по-високо ниво. А пък има и някои текстове и пиеси, които изискват малко повече знания и умения от живот изобщо. В театъра всичко помага, всичко, което си натрупал през живота си – дали свириш на някакъв инструмент, или си учил език, или си спортувал….

За кое от тези неща, които си научила като малка, после си била благодарна на родителите си?

За пианото, например. Аз самата исках пиано и дори посвирих малко, може би в техните очи недостатъчно, за да си върнем инвестицията. Обаче се оказа, че дори едно свирене на пиано е развило двете ми полукълба. И сега мога да помагам на малкия ми син, защото той е в Музикалното с пиано. Дори покрай него ще науча солфежа, който едно време лъжех, че уча, но не ме хванаха, защото имах слух. Благодарна съм, че ме водеха в зала „България“ на концерти, което не ми беше много приятно, но е развило едно музикално чувство за ритъм, за пауза, за тишина, за динамика. И това е много важно в театъра. Комуникацията също е музика – да знаеш кога да спреш, кога да продължиш, колко силно или тихо да го направиш. Това е музикален усет. Всичко, за което са ме натискали нашите, сега ми върши работа. И воденето по планини, особено в началото с нашите, не ми беше особено любимо. Но сега беше хубаво, като заведох децата. Не само заради природата, но и заради хората, които срещаш там. И да видиш как природата прецизно е измислила всичко, каква структура има, колко е изящно едно листо, едно цвете… Сега покрай децата откривам всичко наново. Това е богатството да бъдеш родител.

Ще те питам, защото и друг път си говорила за това. Двамата ти сина са осиновени. Те знаят ли?

Да. Казала съм им. Минаваме през различни етапи и разговори на тази тема.

Преди малко говорехме за решения. Според мен, да осиновиш дете е много, много трудно решение. Всъщност, много смело решение. Как се взема това решение?

Аз мисля, че дали ще родиш, или ще осиновиш дете, е еднакво отговорно решение.

Това е потребност, която жената има. Потребност да сподели опита си. Защото да живееш само за себе си, поне на мен не ми е интересно.

Благословена съм, че ми се случи да съм майка и то на два пъти.