Когато се срещнахме с всички вас, ти беше единствената, която каза, че би желала да си се родила чуваща и че това би те направило по-щастлива. Стана ни много тъжно за теб. Какъв мислиш, че би бил животът ти ако можеше да чуваш без апарат?

Щях все още да живея в Тутракан. Нямаше да се налага да се местя. Мисля, че щях да имам повече приятели. Щях да се чувствам по-сигурна и щастлива. Тутракан е малък град и хората живеят задружно и сплотено.

Също така ти ни сподели, че част от твоите връстници те игнорират, а за други ставаш обект на подигравки. Как може да бъде тормозено едно толкова симпатично момиче като теб?

Да, така е. В училище ме смятат за аутсайдер. Чувствам се като изоставен робот, който е използван за забавление и после е захвърлен. Съучениците ми не разбират какво съм преживяла и смятат, че това, което съм постигнала с толкова труд, е смешно. Имитират ме как говоря, подиграват ми се, заяждат се с мен. Случвало се е дори да ми режат косата или да ме замерват с остатъци от закуски.  Казват ми, че съм тъпа и проста, защото не знам достатъчно думи. Например един от последните пъти ми се подиграваха, че не знам кои са най-актуалните марки за дрехи. Заплашваха ме, че ако разкажа на някого какво се случва в училище, ще стане и по-лошо. Опитвам се да не обръщам внимание и да не показвам, че се разстройвам. Когато не успея и се разплача, ме снимат с камерите на телефоните. Не знам какво правят с тези клипове, сигурно ги използват, за да се забавляват. Напоследък даже си нося храна от вкъщи, защото ме е страх да излизам извън класната стая. Опитвам се да остана незабелязана.

Какво чувстваш в такива моменти?

Смазана съм, все едно някой забива нож в гърба и сърцето ми едновременно и така много пъти. Чувствам се ужасно ненужна. Това го правят определени мои съученици, но се случва пред всички останали. Сама съм. Изоставено момиче в гора. Изгубена.

Вие вече сте големи деца. Не можеш ли да обясниш на тези твои съученици, че начинът, по който говориш, не е въпрос на избор, а че е нещо, което си постигнала с много труд,  уроци и лишения?

Явно не мога. А и тези, които изглежда го разбират, никога не ме защитават. Остават безмълвни свидетели. Като на театър.

Как реагират учителите ти при тези обстоятелства? А родителите ти?

Учителите ми са добронамерени, но не могат да се справят. След поредния акт на тормоз срещу мен бяха шокирани, обаче нищо не се промени. Родителите ми опитаха да сменя училището, но тъй като съм с професионална насоченост и съм в края на 11 клас, се оказа, че не е толкова лесно. Подадохме жалба и в полицията, но и от там също няма резултат. Даже в полицията ме попитаха дали не смятам, че аз провокирам отношението към мен. Това доста ме обърква, защото всички са единодушни, че това е недопустимо, но по една или друга причина не само, че го правят допустимо и безнаказано, а и ме оставят съвсем сама…

Как реагират родителите на другите деца, на тези, които те обиждат? Не трябва ли те да са тези, които да помогнат на децата си да разберат, че ние, хората, сме различни и трябва да се опитаме да се разбираме един друг?

Да, имаше среща с родителите на съучениците ми, които най-много ме тормозят, но без резултат. Мисля че за тях няма никакво значение какво преживявам, както и за децата им.

Какво трябва да знаем, когато общуваме с хора, които имат кохлеарен апарат? Вие чувате, но все пак има обстоятелства, при които това остава по-трудно за вас. Кои са те? Кога ти е най-трудно?

Трудно ми е, когато се говори тихо. Също ми е трудно да разбирам по-възрастни хора – явно гласът се променя с годините.

Къде и с кого се чувстваш най-добре?

С близките ми приятели се чувствам най-добре. Обичам да прекарваме времето си заедно, да се разхождаме, да ходим на море, да се събираме вкъщи.

Кои са трите неща, които те отличават от твоите връстници?

Не съдя никого, много съм чувствителна и съм безобразен оптимист.

Кои са трите неща, които хората мислят за вас и които са напълно неверни?

Че сме безпомощни, тъпи и болни.

Какво обичаш да правиш в свободното си време?

Запалена съм по южнокорейската култура, обичам да слушам кей-поп, да гледам южнокорейски драми, също така да прекарвам времето си с приятели.

Къде си представяш, че ще бъдеш след 5 години?

Нямам никаква представа къде бих могла да бъда, но искам да се занимавам с южнокорейска култура.

Как би се описал на човек, който не вижда?

Ще му разкажа какво преживявам. Най-страшно е да е тъмно в душата ти. Ще му кажа, че не е сам. Ще взема ръката му, за да ме докосне.

*Една кампания на „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (www.ardusbg.com) и Интервюто.