Тя е една от най-нетипичните носителки на короната Мис България. И не, защото не е достатъчно красива. Напротив, висока, руса, със широка усмивка и нежни сини очи, достоен представител на поколението момичета, които печелеха титлата благодарение на естествената си хубост, а не на щедростта на спонсора си. Спомням си, когато стана Мис. 97-ма година. Една от най-студените и бурни български зими. Симона не беше от онези миски, от които ти писва. След като предаде короната си година по-късно, тя изчезна от медиите. Засичахме се по заведенията, по улиците, после се изгуби. Видях я пред Софийската Художествена галерия преди 3-4 години. Вече имаше своето момиченце Леа и планираше да замине на село със своята партньорка и съмишленичка – Деси. Учудих се, когато двете „обявиха“ публично връзката си. Симона никога не е приличала на човек, който харесва името му да бъде спрягано в медийното пространство. Особено в жълтото. Някъде по същото време с Деси заминаха за Ъглен и започнаха работа по своята мечта-връщане към селото, към земята и традициите. ОСТАВА.МЕ. Така нарекоха мечтата си и разказваха нейното сбъдване стъпка по стъпка на страницата си във Фейсбук. Самата аз съм градско момиче и връщането към корените ни леко ме плаши. Обаче, честно-виждайки как тия два тайфуна обърнаха селото с хастара нагоре и създадоха около себе си мини общество, ми се прииска поне за уикенд да съм част от тяхната мечта. Е, още не съм стигнала до там, въпреки че е на два часа от София. 

Когато отново се свързвам със Симона за това интервю, тя е някъде на път – кара газени лампи към селото, защото нямат ток вече 48 часа, а вода – 72. Казва ми, че се е разделила с Деси, обаче да не се притеснявам за нея – в къщата е пълно с приятели, а по-късно, докато ми отговаря,  в краката ѝ лежат три от петте „домашни“ кучета. Спокойна съм. Симона е от оцеляващите. 

Интервюто представя Симона Величкова.

Здрасти, Симона! В София вече е истинска зима. Как е при вас?

Изкарах тук три Нови години. Първата си опънахме хамака около Коледа и имаше сняг точно два дни преди нея и два после – два дни киша. Втората – в дните между Коледа и Нова година гасихме горски пожари в околностите на Ъглен. Имаше сняг само няколко дни, колкото да направим снежен човек и децата да пробват шейните. Тази е първата зима със сняг в Ъглен и е приказно, ама наистина. Бели къщи с пушещи комини и писти за шейни.

Село Ъглен. Наистина ли се чувстваш добре там? Не е ли нещо като „накрая на света“?

Тук се случват доста интензивно нещата и в много моменти ми е доста по-натоварено, отколкото би могло да бъде в София. Имаш бял лист за творба във всяка посока. Има работеща детска градина с 24 деца и страхотни жени които ги обгрижват. Не забравяйте, че тук това са съседските деца и хората се познават, за разлика от съседите в блока. Има много млади хора, които видяха, че времето да се случват неща е сега! И започнаха, върнаха се да живеят тук. Много се гордея с хората, които чуха за Ъглен за първи път и намериха  причина в себе си и повод в нас да останат и да заживеят тук. В селото има няколко хранителни магазина, само три в центъра му, няколко строителни, интернет и все повече места, в които има свободен достъп на мрежата (в началото идваха местни хлапета на ъгъла на къщата и когато излизахме, бягаха сякаш го крадяха. После разбраха, че си е съвсем за тях си и идваха по-смело). Но никога отвъд оградата  ако нямат работа там.

Местните баби знаят ли, че си бивша Мис България?

И да знаят, не мисля, че това им е важно. Когато дойдохме тук, започнахме на чисто и хората съдеха за нас по делата ни. Така е и сега, една от най–любимите ми баби тук до ден днешен ми вика Деси. Отдавна съм се отказала да ги поправям, за много ще си остана „Софиянката“. Има една баба, която живее тук вече 30 години и до ден днешен я наричат така – „Софиянката“.  За други съм Момичето от синята къща, но наистина това няма значение или ако има, никога не ме е интересувало. Всъщност, може би титлата малко е от значение за Тиката – местния Индиана Джоунс.  Беше ми сърдит, че не се „държа като мис България“. Как се държи тя, не може да ми каже и досега. Искам да кажа, че тук това „мис“ е само повод за забава.   

Преди 19 години стана Мис България. Честно, виждаше ли се след две десетилетия в село като Ъглен?

Да, още тогава мечтаех за това. Модата беше вариант да пътувам по света и един ден някъде да се спра. Знаех си, че порасна ли достатъчно за това, няма да има нужда да мръдна от там и да ходя по света, а само да го  посрещам. По това време учех рисуване и си представях място, в което творим с приятели, нещо като Фабриката на Анди (Фабриката на Уорхол в село Железаре), микс с богомилски села, които по това време в главата ми бяха асоциация на една затворена система, обменяща излишъка и още доста  неща, разбира се. После разбрах за Християния, за едно местенце в Италия, после за селото, което градеше Костурица… И започнах да говоря за това през цялото време.  Някъде хващаше „дикиш“, другаде бях луда, но ставахме все повече хората, които  искахме да  затворим цикъла и да излезем от системата. И то не, защото не се справяме с нея, а защото я намираме за изчерпана и в много неща безсмислена. С ресурса, с който разполагахме, не беше трудно да привлечем още съмишленици и да затворим цикъла с вода, ток и производства за приятели, с които да опитаме нещо друго и ако работи,  да го споделим. До някъде все още правим това – използваме натрупан опит и контакти, за да помагаме на това местенце или на това село, и така то неусетно става „на всички“. Но не сме в изолатор или „Двореца за богоизбрани“. Все пак и един принц някога излязъл от замъка, за да опознае себе си чрез света. Та, ние защо трябваше да правим  обратното. Мисля, че сме по –големи от ТОЗИ, КОЙТО СЕ Е СЪБУДИЛ ПО ПЪТЯ. Макар че, когато му е дошло времето „да ти светне“, най–малко има значение къде си.

Обяви публично връзката си с Деси, вече не сте заедно, но ми е интересно – колко време ти трябваше, за да признаеш пред себе си, че се влюбваш в жена?

Когато се случи, го споделих първо със себе си. После с хората, които пряко ги касае. Не си падам по жени, а по хора. Не съм била с друга жена преди това, но с нея имаше съвпадения в толкова много неща и  в крайна сметка доста работа успяхме да свършим заедно. Нямала съм страхове или притеснения. И защо да имам? Била съм честна със себе си, с нея и със света, който ме вълнува, както винаги, независимо на кого ще му хареса това и на кого – не. Ако питах хората как да живея, не само нямаше да има Остава.ме, нито Деси, сигурно и Леа нямаше да я има…Обиколила толкова места и съм срещнала толкова хора, но никога не съм се влияла от нищо външно, освен ако не е потвърждение на вътрешния ми глас.  Може би за това никога не съм крила , че ако срещам овце в живота си, има шанс да ги заведа на заколение.  Понякога тази моя категоричност ме плаши.