Случвало ли се е непознати да те питат какво е това, когато видят апаратчето ти или пък да се загледат в него и да коментират?

Случвало ми се е в трамвая възрастни хора да се възмущават, че какво било това младо поколение със слушалки в ушите да ходи, да не можеш да му направиш забележка, да не иска да чуе хората с опит… А със съучениците ми в началното училище нямах никакви проблеми и това се дължеше изцяло на моята класна г-жа Ваня Цекова, която подходи кардинално още в началото и пресече всякакви конфронтации по темата. Някои от тези хора и досега са ми приятели, независимо в кой край на света се намират. Но може би имаше значение, че учех в малко училище и тези деца ми бяха приятели не само в клас, а си ходехме и на гости, родителите ни се разбираха добре….

Имам един смътен спомен от това време. Учителката ми ме търсила, никъде ме нямало… И накрая ме намерила в църквата, която е точно до училищния двор, да се моля хората да бъдат по-добри с мен, пък и въобще да са по-добри. Не помня точната причина, поради която съм отишъл, явно някой е бил по-груб с мен или просто ми е било тежко. Нещата не са били толкова гладки, колкото сега си ги спомням, но се радвам, че тези спомени избледняват.

Какво е най-неприятното нещо, свързано с това, че си се родил нечуващ?

Че  си зависим от някаква техника и без нея светът ти свършва.

А има ли някакви предимства?

Предимство е, че можеш да се изключиш, когато си искаш. И нека някой да смее да ти каже, че нещо е по-важно от собствените ти желания в момента.

Предимство е и това, че съм пътувал много сам в България  и чужбина по различни програми, свързани с хората с увреден слух. Благодарение на това съм натрупал опит, който много от чуващите ми връстници нямат. Животът ми е интересен.

Кога най-силно си чувствал разлика между теб и връстниците ти?

Колкото по-голям ставам, толкова по-силно усещам разликата. Защото животът не е просто да науча едно стихотворение наизуст и да покажа, че с нищо не се различавам от другите. От една страна, държа да докажа, че съм вече мъж и мога да решавам кое е най-добро за мен, ама и детинщини правя. Не ми стигна детството. Вкопчил съм се в него и не искам да порасна, като Питър Пан.

Кога осъзна, че си по-различен от другите деца?

С това постоянно пазене на апарата много бързо го разбрах. И главата все ми пазеха, че бях щур за трима.  Най-много ми тежеше това постоянно учене вкъщи. Другите деца играят навън, карат колела, а аз ги гледам през прозореца.  Постоянно учех, за да наваксам. А то наваксване няма – никога не може да е като при чуващо дете.

Кои са трите най-важни неща, които трябва да знаем, когато общуваме с хора с кохлеарни апарати?

Че сме много чувствителни и не винаги можем да изразим дълбочината на проблема. Човек трябва да бъде много сензитивен при комуникацията с нас. Имаме неистова нужда да бъдем приети. Често сме самотни  и имаме нужда от спътник и подкрепа.

Какво се налага най-често да казваш на хора, които не те познават, а общуват с теб?

„Разбирам.“

Тъжното е, че като малък често го казвах без да съм разбрал, защото се срамувах да призная обратното. Сега вече не се притеснявам да поискам обяснение.

Къде и кога се чувстваш най-удобно?

В собствените си дрехи и колкото и да е абсурдно – на сцената. Когато грабна публиката го правя, защото умея и тогава няма никакво значение дали чувам, или съм глух. Тогава съм просто аз. Така е и с моите художествени проекти. Лошото е, че не мога да свикна, че работата трябва да се свърши в срок. Винаги искам да е нещо уникално, а хората все по-често плащат за евтино и бързо…

Искаш ли понякога да си се родил чуващ? С какво щеше животът ти да бъде по-различен, според теб?

Щеше да бъде по-лесен. Щях да постигам с много по-малко усилия целите си. Сигурно щях да имам живот като на по-малкия ми брат. Но от друга страна, той смята, че животът му е труден – има си други тийнейджърски проблеми и често не е щастлив. Ами дай тогава да си живея моя.

*Една кампания на „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (www.ardusbg.com) и Интервюто.