Рушен Видинлиев – завръщане в бъдещето » Интервюто задава въпроси

Рушен Видинлиев – завръщане в бъдещето

3 януари ‘15

Автор: Диана Алексиева

Фотограф: Павел Червенков

По-лесно ли им е на младите изпълнители, имайки предвид музикалните формати, които за отрицателно време ги изстрелват на върха на популярността?

По-лесно? Не мисля.

Ти представяш ли си три месеца да те следят с камери, да влизаш в отношения с непознати и пред непознати хора, да пееш и танцуваш по команда… Искам някой от моето поколение да влезе в ей това.

Няколко май пробваха. Ние навремето супер спичахме от камерите на Албена Вулева. Няма лесно. По-важно е да знаеш къде ти е сърцето. Или къде не е.

Миналата година излезе „Цветът на хамелеона“, първата ти главна роля в киното. Имаше ли страхове, че няма да се справиш?

Не.

Какви бяха отзивите на критиката за ролята ти и доколко се влияеш от критика?

Май бяха ок, не мислиш ли? Емил Христов влезе в топ 10 на Variety за обещаващи режисьори. От критика и комплименти се влияя еднакво – зависи от кого и как са поднесени.

Имаш ли вече идеи и за режисьорски кино дебют?

Винаги съм си представял, че ще снимам поне 3-4 къснометражки, преди да посегна към игралното кино. До този момент имам само една, дипломното ми филмче „We Kid“. Да правиш филм е сложен процес, и в личен план, и чисто технически, така че не бързам с това.

Срещнахме се на „Жана“ – новото представление на Явор Гърдев в Народния театър. Колко пъти успя да те разплаче то?

Към края вече едва се сдържах. Светлана Янчева е невероятно щедра актриса, винаги работи на първо място за разказа и е голямо преживяване да я гледаш на сцената. Елена Телбис и Владо Пенев също бяха страхотни. Няма представление на Явор Гърдев, което да не ме е развълнувало.

Какво докосва според теб публиката – достатъчен ли е добрият текст?

Освен ако не става въпрос за някакъв book club или друго мероприятие, на което се четe на глас, не виждам как ще е достатъчен. Чувал съм за хора, които ходят на Чехов или Шекспир “заради текста”. За мен е странно.

Театърът като пространство за творчество изкушава ли те?

Ако се появи правилен проект, не бих отказал. Последно играх в университета през 2001. И малко съм позабравил какво е.

Ние, българите често се сравняваме със „света“. Доколко това е комплексарско според теб?

Предпочитам да ми е мило, защото го разбирам.

България често много прилича на пъпчив тийнейджър от провинцията, който живее в сянката на обърканите си родители. Още не може да се намери, не знае кой и какъв иска да бъде, ако може да мине метър… Но на пуберите не трябва да им се подиграваш.

Ще мине.