Напоследък много кожа – кожен панталон, кожен шлифер, латексови поли, много палта тип „мечка“ (разбира се, всички до едно са еко), карирани, раирани и плюшени разкроени панталони (манията ми от Осака насам) и ужасно много червено във всякакви гами и навсякъде около мен – от обувките до сенките за очи.
Леопардово палто, зелен кадифен тюрбан и златен пайетен гащеризон.
Бях писала и статус по случая, толкова беше забавно. В столичен мол две момчета на обща възраст 30 години с анцузи и диагоналки ме оприличиха на „млада баба“ заради плетения пуловер и панталона тип шотландско каре, с които бях (случи се няколко дни след завръщането ми от Япония). Стана ми хем смешно, хем малко мъчно за общото дередже на българина и абсолютното му неразбиране на каквито и да е било модни тенденции.
Турнето ни в Япония беше незабравимо изживяване, защото японската публика е винаги много отдадена, много харесва българските гласове, слуша много внимателно и реагира бурно. Два от концертите ни бяха в огромни зали със страхотна акустика за над 4000 човека и бяха пълни. Усещането да пееш на другия край на света пред такава сърдечна публика, е наистина нещо, за което всеки изпълнител мечтае.
Няма такова нещо като нестилна осакска жителка. Говоря за жените специално, защото те ми направиха огромно впечатление със смелите си решения, които на пръв поглед може и да изглеждат като случайно нахвърляни пластове дрехи една върху друга, но всъщност всичко е изпипано в детайл. Елегантни и в същото време страшно алтернативни и с напредничав моден усет. Мотото според мен там беше: „Няма забранени неща“. Нито като материи, нито като цветови комбинации. Никой не те оглежда с лошо око, никой не те обсъжда. Може би защото всеки беше облечен доста шантаво, аз също се отпуснах да експериментирам със стила си, да открия нещо ново, което би ми отивало и да преобърна представата си за мода.
Останах доста впечатлена от първия подарък, който Николай ми направи, още преди да сме официално заедно – дойде до нас и ми подари първия си диск на Depeche Mode “Some great reward”, което наистина беше огромен жест, имайки предвид каква религия са те за него. Тогава разбрах, че нещата са сериозни.
Вечер през уикендите (които често стартират още в четвъртък) съм в Carrusel, Tell me, Терминал 1… През деня съм или у дома и си върша нещата дистанционно, или около Раковска/ Шишман за обяд с приятели например.
Голяма бутилка вода (изпадам в паника, когато наоколо няма нещо за пиене), зарядно за телефон и балсам за устни.
Времето в повечето случаи ми стига, за сметка на търпението и организацията обаче. Всичко оставям за абсолютно последния момент. Най-простият пример – никога не мога да изчакам да ми изсъхне лака и смятам за необходимо да свърша още 2-3 неща междувременно.
Винаги съм приемала парите като “нужното зло” – никога не знам колко точно имам и колко точно харча. Обичам да правя подаръци без повод на хората, които обичам и го правя постоянно. Като цяло смятам, че парите, които изкарвам, ми стигат да съм точно толкова щастлива и доволна от живота, колкото е полезно, за да те държи здраво стъпил на земята. Разбира се, ние ужасно много обичаме да пътуваме навсякъде, особено в Италия, така че никога не бих се поколебала да си изхарча спестяванията за поредното пътешествие.
“Всички хипстъри са тук и се разцепват” – ставаше дума за едно от последните ни шейм партита в Карусел.
Като цяло смс-ите са доста ретро начин на общуване, в което има известен чар, де. Последният сигурно е бил потвърждение, че съм пуснала синя или зелена зона, но пък предпоследният беше: “Върни се, аз те обичам!”. За малко бях отишла до магазина, докато Николай спеше една сутрин. Моят отговор беше: “А аз обичам авокадооо”.
Висока/червенокоса/зеленоока/широко усмихната.
Може да видите и чуете Пламена на 27 март в Sofia Live Club заедно с пианистката Мария Каракушева в проекта им „Grace On Air“.
*Фотосесията е осъществена с любезното съдействие на Carrusel Club.