Снимка отпреди няколко седмици във Фейсбук профила на Куинси Джоунс – препълнен клуб, първо виждаш басиста, който се извисява с ръста си над останалите, а при по-внимателно вглеждане забелязваш и другите музиканти. Текстът на Куинси: „Сигурен съм, че може да видите от изражението ми на снимката (аз съм малката точица в ъгъла) – снощи бях буквално отнесен от невероятен талант. Бил съм на много концерти през живота си, но вие винаги свирите с такава ярка емоция, че ме въвличате в музиката. Отворихте вратата Господ да влезе…“ Мястото е клубът Blue Whale в Лос Анджелис, а концертът е на групата на кубинския пианист Алфредо Родригес. Басистът е българин – Петър Славов младши, който от 17 години живее в САЩ и работи с някои от най-големите имена в джаза. За мнозина той е един от най-успешните и талантливи български джаз музиканти, а това възхищение е съвсем заслужено. Но  Петър е много повече – чудесен човек, интересен събеседник и не на последно място – харесван мъж.

И днес е в Интервюто.

Рядко се говори и пише за джаз музиканти, особено за инструменталисти. Защо не сте толкова интересни за медиите? Как си го обясняваш?

Мисля, че всичко, което е стойностно в наши дни, е под радара на медиите. Много рядко нещо, в което има намесено истинско изкуство, влиза в медиите заради самото изкуство. Може да влезе по други причини – кавги, интриги и т.н. Вероятно джаз музикантите не са толкова интересни от гледна точка на клюки, макар че аз тайно не бих се съгласил с това. Но широката публика не ни познава, защото тя не се интересува от тази музика. Освен това ние не залагаме на скандали. Ние залагаме на музиката и смятаме, че сама по себе си тя е достатъчно интересна.

Кои митове, свързани с джаза, особено много те дразнят?

Много мразя този мит, че джазът е непродаваем. Доста промоутъри, медии, фестивали, дори собственици на заведения много се страхуват от думата „джаз“. Като че ли е нещо, което гони хората, а всъщност всяко изкуство, ако го правиш достатъчно добре, убедено и с една идея как да прелъстиш публиката, може да бъде успешно. Говорим за мит, често срещан в България, но и в САЩ го има. Тук има и други митове за джаза – например, че много от музикантите са наркомани, което навремето е било вярно, сега – не чак толкова. Но този мит, че джазът е изключително сложна, самоцелна музика, която е абсолютно непродаваема и че бизнесмените трябва да се пазят от нея – този мит просто не мога да го понасям. Той не е базиран на никаква реалност, защото колкото джазът може да е отблъскващ за слушателите, толкова и силната рок музика или лошата бразилска музика, или каквато и да е музика, която не е хубава.

Защо избра да живееш в САЩ, а не в България? Ясно е, че първоначално си заминал да учиш там (бел. ред. – в Музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън), но замислял ли си се за връщане или просто беше сигурен, че искаш да останеш?

В самото начало не бях сигурен, защото се сблъсках с един начин на живот, с който не бях свикнал. В България имах доста удобен живот и всъщност от самото начало много ми липсваха родителите и приятелите ми, като цяло – България. Аз дойдох тук през лятото. Бостън е на морето, мирише на море, слънцето грее, а аз се чудя: „Ех, какво ли е сега в Созопол?“. В началото ми минаваха някакви такива мисли, но когато започнах по-сериозно да се занимавам с музика, бях сигурен, че искам да остана в Америка. Това е мястото, където се случват нещата, особено когато става дума за джаз. И по-специално исках да бъда в Ню Йорк, исках да съм близо до извора.

Какво имаш предвид под „удобен живот в България“?

Имам предвид в битов и в професионален смисъл. В България имах работа, участия във всички фестивали, бях свирил и в чужбина с български музиканти, актьори и театрални трупи, имах кола, имах пари, можех да отида, където си поискам, когато си поискам, можех да отида до морето, можех да отида на планина, можех да правя каквото ми харесва и изведнъж попадам в ситуация, в която никой не ме познава, трябва да си броя стотинките – дали да пия кафе, дали да ям, защото в началото беше така. Аз заминах в момент, когато 1 долар беше 3000 лв., трябваше да плащам наем, който е стотици долари, да си купувам храна, това бяха чисто битови неща. Професионалният аспект не ме притесняваше толкова, защото много бързо започнах да свиря насам-натам, веднага се разчу, че има нов басист, който е добър. И всъщност това ме погъделичка, защото получих признание от хора, които не ме познават, т.е. те ме приеха непредубедено. Но вкъщи винаги е по-удобно. Тогава и баща ми беше жив и ние имахме много хубава и силна връзка. (бел. ред. – баща му е големият български барабанист Петър Славов)

Някъде четох, че в един период си бил барман на „Бродуей“.

Всъщност аз много се гордея с това, че в Америка не съм се занимавал с нищо друго освен с музика. Никога не съм бил барман. Пишеше го някъде, но не е вярно. Този стереотип за българина в чужбина, миещ чинии, но представяйки се в България за голяма звезда, аз не го покривам, за съжаление на някои хора. Но е много важно да кажа, че не смятам за срамно нито да се мият чинии, нито да се работи като барман. Тук в Ню Йорк всеки втори келнер, американец или емигрант, е актьор, певец и т.н. Хората по някакъв начин трябва да изкарват пари, за да се прехранват и да плащат тези наеми, които са по няколко хиляди долара на месец.