Това означава ли, че сте по-безотговорни? Че имате по-малко „свирене“, да речем?

Не бих искал да казвам кой върши повече работа, защото всички вършим една и съща работа, това е отборна хава. Но пък нашите инструменти се чуват много по-силно, а и цигуларите свирят 10-15 човека едно и също нещо, там един да сгреши или да спре няма никакво значение, докато ние се водим солисти. Ако спреш, обикновено оркестърът спира след теб, не минава незабелязано (смее се).

На теб случвало ли ти се е?

Не съм спирал, но ми е е случвало отвратително нещо. На един спектакъл в операта започнах да свиря едно соло около петнайсетина минути по-рано, отколкото трябваше. Обърнах повече страници напред просто.

И?

Ами, какво „и“? Не стана добре (смее се). Изчакаха ме обаче да си го досвиря, било е много яко, аз доста се постарах. Още по средата помислих, че има нещо нередно, но реших, че защото не ми е познато произведението, затова звучи така. Не, не звучеше така. Иначе не ми се е случвало. Сега свиря с една пианистка Надежда Цанова и си говорим с нея колко по-различно е при пианистите – те имат да изсвирят по 40 минути, по един милион ноти в тях и най-големият им страх е бялото петно. Представям си това колко може да е отвратително. Те свирят наизуст и се случва да забравят понякога музиката. Както при актьорите, могат да знаят текста си брилянтно и въпреки това да го забравят.

С това момиче преди седмица спечелихте някакъв конкурс, нали така?

Конкурсът се казва „Музиката и Земята“, специфичното за него е, че всички инструменти, композитори, се състезават един срещу друг, затова ние отидохме там без никаква нагласа, защото е много трудно. Там просто се появява някакъв млад композитор на 22 години, например, който е написал страхотна музика и отвява всички. И сега имаше едно такова момче Санджар Сапаев се казва, спечели трета награда за композиция. Феноменално произведение за съвременна музика,а звучеше като най-добата класика. Та, стана много готино, че спечелихме, защото сега ще пътуваме много в Европа. Ще имаме концерт в Париж, ще правим записи за националното им радио – това е наградата от конкурса. Страхотно е. Колкото и пари да имаш, не винаги можеш да записваш в националното радио там. Иначе с Надежда бяхме свирили преди 7-8 години, после тя замина, спечели сума ти големи конкурси там и сега се върна за малко, а виж колко общи проекти имаме в момента…

Спомням си, след като завърши гимназия, че и ти искаше да заминаваш.

Така е. Заминавах, връщах се. Беше много странно. В един момент бях в Холандия на турне и се оказа, че мога да си намеря там работа и да остана. И реших да го направя. Точно тогава се отвори място в Националното радио и ми го предложиха. Аз отказах. След това обаче ми се обади тогавашният главен диригент Емил Табаков (знаеш за какъв музикант и личност става въпрос) и отново ме покани. И на мен ми стана много приятно, че точно той е решил да звънне, обикновено комуникацията в такива случаи става през други хора. И реших, че е готина възможност да поработя с един от най-добрите български диригенти. И не съжалявам. Тук съм имал страхотни свирения и музикални моменти, свирил съм с много чужди артисти, вече не сме затворени тук, както си мислим понякога.

Забелязала съм, че наистина се случват неща.

Ще ти дам един пример – днес пуснаха билети за Мариинският театър, ще идват тук на 22 май. Буквално преди няколко часа се потвърди и понеже бях на работа, звъннах на един приятел да ми вземе билет. А той ми каза, че трябва да побързаме, защото билетите свършват. В деня на продажбата им!  Това е един от топ оркестрите с топ диригент Валерий Гергиев, един от най-големите и билетите изобщо не са евтини. Значи може да се пълнят зали и да се продава.

Страдате ли от липса на концерти?

Не, дори държавната политика днес е да се правят колкото може повече концерти, (особено във Филхармонията, за да може да си получиш заплатата).

Това добре ли е?

Не е, според мен. Защото пада нивото. Ти трябва да направиш 7 концерта тази седмица, да речем. Съставът на Мариинския театър е за седем оркестъра, например, а тук е само един. Те всеки ден могат да си позволят да сменят хората, но нито един български оркестър няма дори троен състав, за да си позволи да прави по 16-17 концерта на месец с различни хора. А и  започнаха да се правят така наречените „по-популярни“ концерти с филмова музика, много известни произведения, което не е лошо. Но все пак покрай тях трябва някой друг Брукнер, някой друг Малер да се пусне. А пък напоследък забелязвам тенденция да свирим много „Индиана Джоунс“, „STAR WARS“ и аз много ги харесвам, но не може да направиш 25 такива концерта и нито един с класическа музика.

Какво не обичаш много да свириш?

Има някои произведения, при които ми се свива душата, не защото не ми се свирят, а защото са доста трудни. „Пета симфония“ на Малер, например. Но за композитор конкретен не мога да се сетя. Руски композитори много обичам да свиря – Чайковски, Рахманинов, Шостакович. Там всяка нота може да ти извади душата.

Какво правиш, когато има, да речем, 20 минути до твоето соло, но ти все пак не можеш да излезеш от залата?

Лелее, имал съм кошмарни моменти. От много смешни, до много кошмарни за издържане, защото трябва да не се чешеш, да не се въртиш, да не кихаш, да не мърдаш… Трудно е, когато няма нужда да внимавам за моя ред, гледам да мисля за други неща или да се концентрирам в изпълнителя.  Имам много смешна история с един китарист в Италия. Той свиреше на класическа китара, отбелязвам, за да се знае – тя е доста по-тиха от рок китарата. Та, свирехме Аранхуес – един от най-известните концерти за китара в Италия, акомпанирахме на солист китарист.  Той свиреше с микрофон и с озвучаване. Но в Италия е малко като в България и щом ти свърши ангажиментът в 7 часа, ти в 6:59 трябва да си си тръгнал, щото иначе не си ти, ако не си си тръгнал по-рано. И човекът, който отговаряше за микрофона на китариста, си събра техниката, докато той свиреше, щото примерно вече е 7:03, а ангажиментът му е бил до 7:00. И си тръгна. Но пък китаристът имаше зверски успех и го викнаха на бис. И той започна да свири 4 биса по 20 минути, супер дълги и много  тихи. И в залата всяко помръдване, всяко скърцане заглушаваше солиста и никой не мърдаше. И в един момент на някакво супер тихо място, един колега ми каза: „Е, ако сега не спре да свири, аз си тръгвам.“ И на мен ми стана толкова смешно като си представих как някакъв човек от оркестъра изведнъж става и си тръгна, защото му е писнало, и хем зная в този момент, че не трябва да се смея, хем от това ми става още по-смешно. А китаристът продължи поне още 4 минути да свири, питай ме как съм се стискал да не се разсмея. Ни финала бях зелен-червен-лилав.